Преди години, когато се бях прибрал за малко от чужбина, намерих в пощенската кутия измачкан плик без клеймо и адрес. Оказа се, че в плика няма и писмо. Само изрезка от киносписание — реклама за филм на Делон: „Дума на ченге“. Названието бе дебело подчертано с химикалка, а отдолу, пак с химикалка, бе написано с печатни букви: „Мисля за теб“.
Има си хас да не мисли. Цялата негова „Долче вита“, с хубавите коли, хубавите жени, хубавите костюми, целият разкош, придобиван по рискованите пътища на дрогата, бе отишъл по дяволите заради престараването на едно мръсно ченге. Мръсно и лъжливо, нарушило коварните си обещания за по-лека присъда. Дума на ченге.
Валето не можеше да знае за опитите ми да му облекча положението. Младият човек бе изпял пред мене цялата богата ария за трафика на наркотика. Какъв смисъл да му прекършваме безвъзвратно живота. Съдът обаче разглеждаше случая от по-друга страна. Присъдата трябваше да покаже на Запада с каква суровост действа нашата власт срещу трафикантите на дрогата.
Не беше трудно да си представя какви кървави сцени е рисувало въображението на Вальо върху темата Отмъщение, на какви сложни изтезания съм бил подлаган при разработката на тази тема, докато се превърна на кайма.
Тук обаче в разговора ми с Борислав, към простия на пръв поглед проблем се прибавяха нови въпросителни. Жаждата за мъст на затворника едва ли би могла да интересува някого, освен самия него. С кървавите сцени за мъст в главата си той можеше да полежи на топло още 5–6 години. Обстоятелството, че нещата не бяха спрели до тук показваше, че освен факторът Вальо, в историята се е намесил и някакъв друг фактор.
Как бе възникнал този необичаен интерес към колата ми на Калотина? Как бяха изчезнали материалите по делото? Дали наистина бяха изчезнали или това бе само претекст, за да се оправдаят разпитите ми на Развигор? Как с такава лекота се бяга посред бял ден от затворническа болница? Каква е истинската причина за организираното наблюдение на жилището ни? Защо информацията по случая идва не от полицията, а от някаква бъбрива журналистка? Въпросите бяха не един или два, а събрани вкупом ставаха многозначителни.
За хората от нашия занаят е азбучна истина, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат. И нищо чудно, ако зад невинната видимост се крие сериозна заплаха. Такова поне беше мнението на Борислав относно субекта, зяпащ от насрещния прозорец, сякаш си няма работа и умира от скука.
А понеже Борислав не бе човек на абстрактните разсъждения, той бързо предложи и съответните действия. Тези действия и мотивите за тях се свеждаха накъсо до следното:
Наблюдателят едва ли е изпратен да разбере как живеем, а да види какво ще се случи. Ако нещо наистина се случи, то трябва да се случи на мене, и най-вероятно, когато съм сам. Щом някой се занимава с нас, той знае, че заран и следобед съм винаги сам, понеже Борислав отива на работа. От утре обаче нито той ще ходи на работа, нито аз ще си бъда в къщи, а ще се изнизвам през задния вход на двора и оттам към кооперацията на съседната улица.
— Ясно и просто — признавам.
— Големите находки винаги са прости — отвръща скромно Борислав.
— Имай все пак предвид, че ако нещо предстои да се случи на мен, то ще се случи на тебе.
— За това не бери грижа. Не забравяй само като се прибираш да купиш някой вестник.
Донасям му следната вечер вестника и научавам, че не се е случило нищо, освен дето онзи от насрещния прозорец е бил сменен от свой колега.
— Тогава утре какво ще правим?
— Пак същото. Ще повторим номера.
Упорит човек. И с основание. На следния ден към обяд на вратата наистина се позвънява.
— Кого търсите? — запитва строго Борислав, като отваря рязко, за да се озове пред двама яки младежи.
— Носим нещо на Боев.
— Дайте квото носите. Боев го няма.
Единият вече е извадил ножчето, а другият замахва с юмрук. Което дава основание на приятеля ми да се развърти. А развърти ли се Борислав, стой по-далече.
Тъкмо в този момент долетяват двама полицаи и някакъв цивилен с видеокамера, колкото да установят как действа Борислав.
— Той ни налетя — обясняват младоците.
— Аз съм си у дома. Питайте тях какво търсят тук — заявява приятеля ми.
Много шум за нищо. Нито един от двамата не е Валентин. Все пак шумът не е съвсем за нищо. След като щракват белезниците, следва бързо пребарване на нападателите и от пазвата на единия изпада прозрачен найлонов плик, доста едър и пълен с кафеникав прах. Вероятно хероин. И навярно от онзи, евтиния, дето го бива само за компромат.