Безинтересен разказ с всеизвестните подробности на вербовката, в която суровите призиви за дълг са умело съчетани с обещания за бързи успехи в кариерата. Слушам го с половин ухо и неволно се питам, защо е трябвало да бъдем изритани в пенсия, та едва тогава да се решим да си разказваме биографиите. Вероятно, защото са ни дресирали да дърдорим възможно по-малко. А и защото сме били убедени, че личният ни живот е тъй оскъден, та просто няма какво да си кажем.
— Мисля, че достатъчно се наквасихме — установявам подир четвъртата бира.
— И аз съм на същото мнение — потвърждава Борислав.
— Въпросът е, кой ще шофира, защото ако катаджиите надушат, че сме пили…
— Положително ще надушат, ако ти шофираш. Не отричам, че си водач от класа, но смятам че понякога надценяваш възможностите си.
С това въпросът е решен и Борислав отново сяда зад волана.
Вече е почти обедно време, обаче Алата още го няма. Бих помислил, че се е разболял, но знам, че той не боледува.
— Не съм дотам деликатен като вас, та да лежа и да си завирам термометъра в устата или другаде — обича да казва. — Аз болестите ги карам на крак.
Седя пред лавката под дърветата и гледам кога ще се появи приятелят ми, когато забелязвам, че се задава друг приятел. Човекът е невисок на ръст, с мургаво лице и силно прошарена, все още гъста коса. Облечен е в изряден тъмносив костюм, с бяла риза и дискретна светлосива вратовръзка, изобщо, както се обличах и аз, преди да навлека дънковото яке.
— Я, кого виждат очите ми! — произнася той, като ме забелязва.
Тонът е дружелюбен, но изразът на лицето остава сериозен. Това не е от високомерие. Петко Земляка си е открай време такъв — сериозен и дори донякъде тъжен, сякаш се връща от погребение.
Отвръщам на възклицанието с подобен изблик на приятна изненада.
— Бих ти предложил едно кафе — добавям, — стига мястото да не ти изглежда твърде просташко.
— Будалкаш ли ме — отвръща Петко и се настанява срещу мен. — Като че не сме били на по-просташки места.
Връстници сме с него и съученици от школата, обаче не сме чак земляци. Прозвището си дължи на някогашния навик да нарича всекиго „земляк“. Предполагам, че отдавна е изоставил навика, но няма как да се отърве от прозвището.
Изпиваме по едно кафе, после по още едно, защото Петко също държи да почерпи, и бъбрим за туй — онуй. Разказвам му накратко как съм успял да се вредя за пенсията, а той ме осведомява, че се занимава с бизнес, е, не Бог знае какъв бизнес, но достатъчен, за да свързва двата края.
— Направо унижават хората с тия нищожни пенсии — произнася съчувствено Петко по повод моята пенсия и изразът му става още по-тъжен.
— Съществуват и по-унизителни неща. Като например кофите за боклук.
— Не говори така. Тежко ми е да те слушам.
— Не го казах, за да те наскърбявам.
— Знам. Но и ти трябва да знаеш, че нищо не съм забравил.
Поглежда ме с тъмните си леко овлажнели очи и произнася полугласно:
— Навремето ти ми спаси живота.
— Нека не се връщаме толкова назад.
— Този Мюнхен … Какъв капан! — продължава да възстановява миналото Петко. — Очаквах всеки момент да изпищи полицейската сирена и онези със зелените униформи да ме сграбясат и да ме повлекат към затвора … И точно тогава от тълпата излизаш ти и ми подаваш с братска ръка нов паспорт, нова самоличност, пари…
— Предупреждавам те да не ми ги връщаш. Държавни бяха.
— Прощавай, знам че не си по емоциите — произнася вече по-прозаично Земляка. — Но с тази своя малко неуместна шега ти ми даваш една идея.
Млъква, за да усетя, че се готви да каже нещо важно:
— Питам се, как би приел едно приятелско предложение за съвместна работа.
— Ами направи го това предложение, пък ще видим.
— Правя го!
— Трогнат съм. Но знаеш, че не ме бива за бизнес.
— Не става дума за бизнес. Мераклии за бизнес — под път и над път.
— И с компютър не мога да работя. Нито да мия прозорци. Изобщо не ме бива за нищо.
— Бива те. За това, което ще ти предложа, те бива. И малко притеснено ми обяснява, че му бил нужен бодигард, по-точно не бодигард, ами сериозен и верен човек, който да охранява офиса в известни кризисни часове.
— Искаш да кажеш „нощен пазач“ — опитвам се да му помогна.
— Ами горе — долу това е. Знам че за един полковник, който е охранявал Родината, може да изглежда унизително да охранява някакво предприятие, но какво да правя братко, като нищо друго не мога да ти предложа.
— Разбирам притеснението ти. И съжалявам, че трябва да ти откажа, но преди да го сторя, бих искал поне да го чуя, какво възнаграждение предлагаш за такава рискована работа.