— Ако стигнем до възнаграждението, смятам че ще се разберем. При всички случаи ще бъде поне пет — шест пъти по-високо от твоята пенсия.
— В такъв случай постарай се да бъде още по-високо — съветвам го.
И за да не бъда обвинен в коравосърдечие, добавям:
— Приемам, Петко. Нали сме земляци.
— Нахалник! — отсича Алата, когато половин час по-късно му разказвам за срещата с Петко. — Как може тази шушумига да те наема за слуга.
— Е, не е точно слуга — възразявам — макар че разликата между пазач и чистач не е голяма.
— Банда мародери! — продължава да негодува Алата. — Кой от кой по-алчни и ненаситни.
— Земляка къде го слагаш?
— Слагай го ти. Нали и двамата имахте еднакъв чин. Как стана така, че той върти бизнес за милиони, а ти си на една пенсия? Или нищо не си чул за Големия грабеж?
— Чувал съм нещичко, но не знам твоята версия.
— В такъв случай нищо не знаеш. Защото ако аз проговоря, ще научиш не някаква версия, а цялата истина.
И за да покаже, че не мисли да се шегува, нарежда:
— Донес по един швепс.
А малко по-късно, след като вече съм му сервирал швепса:
— Ще знаеш, че в основата на всичко е Лукавия.
— Недей използва това прозвище — съветвам го. — Много е църковно.
— Тогава как да го наричам?
— Ние му викаме Бебо. Нали е такъв беличък, бузест, та му викаме Бебо.
— Остава да му викате и Добродушко.
— Ами прав си, защо пък не.
Алата махва с ръка в смисъл „стига глупости“ и минава към епопеята за Големия грабеж.
— По времето, когато е министър председател твоя Бебо свиква някои свои авери на тайно съвещание…
— Какви авери?
— Абе свои хора от разни среди — стопански деятели, шефове от външната търговия, от банките и от службите, въобще всякакви там висши и полувисши чиновници, нали всички тогава бяхме чиновници. Събира ги той и направо им заявява: Досега, вика, било каквото било. Оттук насетне обаче, ще правим пазарна икономика. А те викат…
— Кои „те“?
— Абе някои там… Не ме прекъсвай. Пазарната икономика, викат, се прави с пари. Ами затуй, вика шефът, съм ви събрал: за да раздавам пари. След което минават всички подред през някаква стая, а там — на всеки връчват по куфарче, от ония дипломатическите с надиплени вътре пачки долари. Куфарчета, куфарчета… А хългъзниците влизат като чиновници и излизат като милионери.
Млъква, поглежда ме и запитва:
— Представяш ли си?
Очевидно е сигурен, че ще ахна пред тези разкрития, но аз се въздържам от възклицания. Чувал съм ги вече тия неща от Борислав, макар и в по-друг вариант.
— Ясно — казвам. — Но КОЛКО долара, мислиш може да побере едно куфарче?
— Откъде мога да знам. На мене куфарче никой не ми е дал.
— На мене — също. Но по груба сметка не повече от двеста или триста хиляди.
— Не ме занимавай сега с такива тънки сметки.
— А съм чувал да приказват, че Бебо бил раздал не по-малко от цял милиард.
— Може и повече.
— Щом е така, значи Бебо е трябвало да използва не куфарчета, ами цели влакови композиции, за да стане разграбването. Не е ли очевидно.
— Аз пък ще ти кажа нещо още по-очевидно. Колко милионера имаше у нас преди 1990? Изброй ги де!
— Прав си: нямаше милионери.
— А сега се нароиха не десетки, ами стотици. Пръкнаха се за месец — два, изведнъж. Как така бе? Откъде? Че съдът само този въпрос да им постави „Откъде?“ и всички отиват в пандиза.
— Ясно, че е имало някакво преразпределение на благата.
— Какво преразпределение, бе! — кипва Алата. — Ако извадя парите от джоба ти и ги сложа в моя джоб, това разпределение ли ще е?
— Ами извади ги. Все ще стигнат за още един швепс.
— По-рано — продължава Алата, без да ме слуша — по-рано ни учеха, че съдбоносния проблем на епохата бил „кой — кого“. А сега така извъртяха нещата, че проблемът стана „кой — колко“.
— Има нещо такова.
— И нахални. Пердашат с мерцедесите си през тълпите на простолюдието, правят публични оргии с фльорци и чер хайвер, па се и снимат колективно, навирили глави, та цял свят да разбере кои са истинските господари на държавата.
— Синедриона ли имаш предвид?
— Всичките ги имам предвид. Как няма да се намери някой да развърти една тояга по тиквите им, та да видят тия синковци…
— Ти не можеш ли да я свършиш тази работа?
— Колкото и ти. Пък се и подиграваш.
— Не бе, Ала, не се подигравам. Но това, дето го разправяш, си е чиста утопия. Останал си още в епохата на утопичния социализъм, братко.
— Не съм в утопичния социализъм. На боклука съм. Също като тебе. И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.