— При генерал Пеев — съобщавам на гишето. Дежурният, вместо да попита „за кого да доложа?“, ме поглежда безучастно.
— Пеев го няма.
— Тогава — заместникът.
— Няма заместник.
— Все пак, кой е в отдела?
— Не мога да знам.
Любопитството ми изглежда го отегчава. И за да изпревари следващия въпрос, промърморва:
— Освободете гишето. Тук не е „Гара — Справки“.
Всичко това звучи доста тъпо. Но всяко зло за добро. Сега поне мога с чиста съвест да се прибера и да се наспя, а за останалото — нов ден — нов късмет. Добре поне, че квартирата ми е само на няколко крачки оттук. Още преди много години министерството се беше погрижило да освободи голяма част от жилищата в околните сгради, за да настани там свои хора. Обичайна предвидливост, за всеки случай. Бях един от щастливците, удостоен с апартамент. Вероятно понеже бе едностаен. Колегите ми бяха все семейни хора и претендираха поне за двустайни.
Квартирата ми е на най-горния етаж, сградата няма асансьор. Това ми помага напълно да се разсъня. Същият ободряващ ефект има и откритието, че ключът ми не влиза в ключалката. Опитвам пак и пак, додето вратата внезапно се разтваря и на прага застава навъсена дамска персона с навити на ролки коси.
— Мамо, ела да видиш! — извиква тя с писклив глас. — Взеха да правят обири и посред бял ден!
Въпросната мама вероятно е измислена само за кураж, та не се появява. Опитвам се да обясня, че не правя обир, искам само да вляза в собствената си квартира. Подир късо пререкание жената с ролките все пак загрява каква е ситуацията.
— Ако считате, че имате права, търсете си ги другаде. Ние сме настанени тук служебно.
Би трябвало да възразя, че аз също съм служебен, обаче, както вече казах, това не ми е в привичките. Осмелявам се единствено да попитам за багажа си.
— Не знам нищо за никакъв багаж. Обърнете се към портиера.
Поемам обратно по стълбището. Не си давам труда да търся портиера. Знам, че в сградата няма портиер.
Излизам на слънчевата улица и вдишвам жадно родния бензинов въздух.
Най-после у дома.
Безизходицата изглеждаше пълна. Но преди да потърся някой по-кратък път към Отвъдното, сетих се да опитам една последна възможност: Борислав.
Единственият ми приятел в този град живееше на „Любен Каравелов“, там, където някога бе зоологическата градина. „При лъвовете“ — четках го аз. „Не, при маймуните“, поправяше ме Борислав. „При лъва сте вие, другарите от по-първа ръка.“ Върхът на малшанса щеше да бъде, ако и него го бяха изхвърлили от квартирата. Само че нямаше как. Живееше в апартамента на съпругата си, или по-точно, на тъста.
Това, че не са му взели жилището не означаваше още, че малшансът ме е отминал. Продължителното натискане на звънеца не даваше никакъв резултат. Най-вероятно бе стопанинът изобщо да не е в страната, професията му бе също като моята. Колкото до съпругата и баща й, те вече бяха заминали за там, откъдето няма връщане.
Излязох на улицата и по липса на друга възможност седнах край една масичка пред заведението насреща. По-преди това беше гараж, но сега се бе превърнало в кафене. Можеха да поставят и фирма „При маймуните“, обаче не бяха се сетили. Двете чаши еспресо не ми помогнаха да се преборя с дрямката. Опомних се, когато чух някой да казва:
— Предполагам, че мене чакаш. Беше Борислав.
— Позна — рекох. — Нямам левове да си платя консумацията.
— Само това ли?
— Е, ако ти се намира и някое свободно легло… Разговорът продължи в кухнята на Борислав, където той бе се заел да пържи яйца. Късият разказ за преживяванията ми от Калотина насам не го развълнува особено.
— Дреболии — бе краткият му коментар. — Правят ти впечатление, понеже едва си дошъл. До ден-два ще свикнеш.
— Трябва поне да се видя с генерала.
— Трудно ще бъде. В затвора е.
— За какво?
— Абе, рекат ли да те тикнат в затвора, причини винаги се намират.
Готвех се да го питам още нещо, но май съм заспал. Събудиха ме звуците на Интернационала:
— На крак, о парии презрени…
Пееше Борислав, като ме побутваше по рамото. После ме изведе в коридора, а от там се озовахме в някаква много светла стая с бели полупрозрачни завеси на прозорците и с голямо бяло легло.
Събудих се в почти пълен мрак. Почти, понеже от леко открехнатата врата проникваше ивица светлина. И отново гласът на Борислав:
— Дойдох да видя не си ли умрял.
— Защо такива мрачни предчувствия? — промърморих.
— Защото минава полунощ, а ти все още лежиш като труп. Хайде, ставай, че вечерята чака. Толкова труд хвърлих за тия специалитети.