— Разбирам съображенията ви — съгласявам се, за да скъся излишния му бъбреж. — В края на краищата вие решавате.
— Там е, че не решавам единствено аз. Не желая да навлизам в подробности, но съществуват определени хора и то хора авторитетни в момента, които имат да уреждат стари сметки с нашия обект. И въпросът не е само в това, че тези хора упражняват натиск над службата ни и респективно над мене, но и в риска те сами да предприемат известни действия, за да ускорят развръзката, а вероятно и провала на акцията ни.
— Разбирам.
— Защото, Боев, намесят ли се профани, нещата стават непредвидими. На някого може да не му издържат нервите и току виж започне да стреля.
— Засега се задоволяват само с детинщини.
И му разправям за съобщенията на тема „Дай милион“. Информацията ми бива посрещната от Манасиев с безпокойство.
— Неуместно подценяваш случая. Важното не е да ли постъпката е умна или глупава. Важното е, че тя напълно потвърждава опасенията ми за намеса на странични фактори. Днеска го атакуват с писма, утре могат да почнат и с куршуми.
Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:
— Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.
— Като помощно средство…
— Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.
— В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?
— Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.
— Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.
— Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.
— Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…
— Какъв пистолет?
Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.
Полковникът изглежда изненадан.
— Това си е чиста приумица на момчето. И за да промени темата, подхвърля:
— Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.
— Аз не съм го искал, този шофьор.
— Знам, знам. Но това не променя факта. Поглежда часовника си и промърморва:
— Върви да си получиш колата.
„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.
Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:
— Апропо, какво направи с последния макаров?
— Нищо. Оставил съм го при Табаков.
— Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.
— Ами нека го разнищят! — потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. — Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.
— За да го използва при случай срещу кого?
— Във всеки случай не срещу Табаков.
— Ти не си добре, бе.
— Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.
Не възразявам. Когато Борислав не е добре, най-разумното е да не му възразяваш.
— Не мога да разбера само какво толкова са се втренчили в този Табаков — продължава да коментира приятелят ми. — Наоколо бандит до бандита, те — Табаков, та Табаков — като че той е алфата и омегата на катастрофата.
Не отговарям. Както вече споменах, когато Борислав не е добре…
— Кажи де — подканя ме той. — Защо всичко се завъртя около този Табаков?
— Ами защото все трябваше да се тръгне от нещо. В него видяха бримката, от която може да започне разплитането на чорапа. Превърна се в еталон на грабежа и на идеален поучителен пример за изобличение. Успеем ли да го съборим, ще повлече подире си и сума други. Не успеем ли — край на всички надежди за възмездие.
— Не вярвам да си въобразяваш, че Манасиев се е размечтал за възмездие.