— Версията ти звучи убедително.
— Каква „версия“ бе! Говоря ти за факти. Че нали ако бях действал незаконно, досега двайсет пъти да ме осъдят. Опитаха се, но и тук се провалиха. Защото законите аз ги знам не по зле от тях, включително и вратичките, дето си ги бяха осигурили. Осигурили си ги бяха за себе си, пък ги използвах аз. Какви ли не дела се опитаха да ми курдисат — навсякъде удариха на камък.
— Добре, че си съхранил чистотата си — продължавам да го адмирирам.
— Нормите за ред и законност те ги определяха. Практическото им приложение — също. Съобразявал съм се с техните рамки.
— Например?
— Примери — колкото щеш. Как в една страна с малко пари се навъдиха толкова много банки?
— Кажи, че и аз да открия една.
— Напълно е било възможно, само че вече си закъснял. Защото даже в загубена страна като нашата един капташки номер не може да се повтаря до безкрайност.
— А когато можеше, как го използваха?
— По най-простия начин. Основаваш банка с неголяма сума. За да нарасне сумата, уреждаш друга голяма банка, може и БНБ, да ти налее пари. Викат му „рефинансиране“. Създаваш междувременно свои предприятия, за да източиш в тях налетите пари. А за да не кажат, че си егоист, услужваш и на други хора. Те сами ти идват на крака. „Ще ми дадеш — вика — десет милиона кредит, а от тях ще получиш петстотин хиляди“. Готово. Само мир да има.
— А как се връщат заемите?
— Никак. Нали там е номерът. Заемите са необезпечени, предприятията фалират. Какво да се прави — Божа работа.
— Обаче следват процеси.
— Ти да си чул някой действително да е осъден? На процесите това им е доброто, че могат да траят вечно. Подведат ли го някой — тутакси рухва. Човекът е крехко същество — обострена язва, бъбречна криза, черен дроб на ръба на цирозата, а за сърдечните болести въобще да не говорим. И всичко се доказва с медицински експертизи, и грижите за човека прерастват в освобождаване под гаранция а самото освобождаване, в случай, че се наложи, води до изчезване в някоя чужбина.
Тетето на няколко пъти посяга към дървената кутия, но този път вече я отваря, изважда една „Ромео и Жулиета“ и смело запалва. Гъсти кълбета дим излизат от устата му, паралелно с въпроса:
— За кво ме питаш? Ти вестници не четеш ли?
— Като те слушам ще излезе, че всички са за затвора.
— Това ти го казваш. Дали мълвата ще прецени че си за затвора или ще те оневини това зависи от сумата, която ще пожертваш за реномето си. Ти си от тихите професии, така че не бих се учудил ако недооценяваш силата на рекламата, но тя е велико нещо. „Тези, които днес не вярват в рекламата, са същите, които в началото на века не вярваха в автомобила“ гласи известната максима. И не питай как черното може да стане бяло — това е секрет на рекламата. Само за година — две няколко дузини тъмни личности се преобразиха в благодетели на обществото. Та консорциум на едрите индустриалци, та колективни снимки в изискани облекла, та благотворителни балове с крадени пари, та вили, та мерцедеси, та реални и мними спонсорства, пак с крадени пари, та големи лафове, че полагали основите на новия капитализъм.
— Е, все нещо положиха.
— Вятър. Както го положиха, така го и сринаха. Нямаха нито акъл, нито желание да съградят нещо трайно. Дългосрочните планове не ги привличаха. Целта беше разграбването, както и преразпределението. Защото подир всеки общ грабеж настъпваха и съмненията: достатъчно ли награбих, или ортаците ме преметнаха и награбиха повече. Така започна боричкането, надлъгването, междуособиците, разчистването на сметки.
И с по-друг тон:
— Ти мен ли слушаш или се боричкате с Чърч?
— Питай него, защо питаш мен — отвръщам, докато си играя с булдога, който лежи по гръб, навирил крака и отбива опитите ми да го гъделичкам.
— „Престъпление и наказание“. Чел ли си го този роман?
— За кво да го чета. Нали ти ще ми го разкажеш.
— Бих ти го разказал, но ще трябва да си смениш главата, за да ме разбереш. Престъпленията, Емиле, ги вършеха други. Аз само налагах наказанията.
— Не знаех, че Достоевски е писал и научна фантастика.
— Няма фантастика, има факти. Никога не съм одобрявал да се ограбва пряко държавата. Така съм възпитан. По онова време помниш — за всяка по-сериозна кражба те пращат в затвора. И правилно. Трябва да пазим държавата, за да не живеем в кочина, да не вилнеят мутри по улиците, да не обезумяват хората от мизерия защото обезумеят ли, ще подпалят и къщите ни, и самата държава.
— Умно се изказваш.
— Не ме прекъсвай. Ама, ще кажеш, „и ти си грабил“. Вярно, обаче съм ограбвал бандитите. Какъв беше вашият принцип? „Експроприация на експроприаторите“. Че той е и моят принцип.