— Освежават ги. Неотдавна лично тази отрепка, пардон, този левент президентът, постави пред Италия изискването да се разгледа отново въпросът за участието на България в атентата срещу папата. Хората му заявяват, че въпросът е отдавна приключен и че България няма никакво участие, но левентът не мирясва: настоява обвинението срещу нас отново да се повдигне и предишният режим да бъде заклеймен като терористичен.
— Всъщност — казвам, тази наркоманска история, в която вероятно искат да ме забъркат, се разви точно по времето, когато ни обвиняваха, че сме искали за застреляме папата. Положението беше доста напечено и затова ми възложиха съответната задача. Знаеш, че моята специалност, също както и твоята, не са опиатите.
— Това са подробности, Емиле. Дано да греша, но според мене основното в случая е да те превърнат в обвиняем.
— Няма факти.
— За да се разбере има ли или няма, ще трябва ново следствие, а това ще е достатъчен повод да постигнат желания ефект: нова дандания в печата срещу престъпната търговия на комунистите с „лекарствени средства“. През това време ти естествено ще лежиш в затвора, за да не би да се укриеш или да избягаш зад граница. Накрая ще те осъдят чрез лъжливи свидетели, пък може и да те пуснат, ако още си жив.
— При такъв щастлив край ще мога ли да разчитам, че пак ще ме подслониш?
— Стаята на Атина винаги е на твое разположение.
— Дано. Да държиш у дома си бивш затворник, това може да се отрази на реномето ти.
— Нашето реноме, Емиле, и моето, и твоето, е вече дотам скапано, та нищо не би могло да му се отрази.
— А понеже стана дума за стаята на Атина, снощи си мислех, че може би е прекалено нахално от моя страна, дето се настаних именно там. Не е ли по-добре да разменим помещенията. Все пак Атина бе твоя съпруга, не моя.
— Нищо няма да разменяме. И без туй често си спомням за нея. Пренеса ли се в стаята й, въобще няма да ми излиза от главата.
— Какво лошо има в това да си спомняш за жена си.
— Нищо. Освен че винаги, когато си спомням за нея, проклинам себе си.
Атина. Преди години в службата се бе разнесъл невероятен слух: Нашият Борислав се бил оженил за дъщерята на един от шефовете на някогашното фашистко движение. Както става с подобни сензации, новината предизвика буря от възмущение, но скоро деградира до скучно клюкарско мърморене, понеже се оказа, че планината родила мишка. Бащата или по-скоро дядото на младоженката не бил фашистки лидер, ами богат търговец на вълнени платове, който сто на сто симпатизирал на фашистите. За богатството му не се знаело нищо определено, понеже магазинът изгорял през бомбардировките, но че е враг това било повече от сигурно — навремето гласувал за Никола Петков. И нашият хаплю, представете си, да вземе да се ожени за щерката на такъв елемент, като че няма порядъчни девойчета в нашия град. „Изловчиха се буржуите — коментираха в службата. — Пускат щерките си да се омъжват за наши момчета. Стигнали даже до синове на хора от Политбюро. Превземат крепостта отвътре.“
„Врагът в моето легло“ — обобщаваше Борислав сплетните по свой адрес.
— Не е баш така — възразявах. — Ти сам си се натикал в леглото на врага. А и с апартаментче, казват, си се сдобил.
— Прав си. Стига да помогнеш да го изплатим на Жилфонда.
— Вярно ли, че тъстът ти е бил враг на властта? — питах го.
— Не го знам какъв е бил, но и да не е бил, вече е станал, откак го обявиха за шеф на ратниците. И по липса на друг противник заяжда се все с мене.
— А ти?
— Ами вдигам му кръвното, като му викам „татко“.
Стаята на Атина. Много светла, много чиста и, би трябвало да добавя — много пъстра. Постерът с Айфеловата кула не бе единствената украса. На другата стена имаше голяма снимка на лондонския Пикадили Съркъс, с неоновите реклами и червените автобуси. Следваха, макар и в по-скромни размери, изгледи с Кьолнски или Страсбургски катедрали, а също заливи със сини морета, жълти плажове и бели сгради, сгушени сред тропическа зеленина. Върху етажерка в подножието на постера с кулата грижливо бяха подредени албуми със снимки от разни краища на света. Богата колекция, която би могла да носи названието „Страните, където никога не съм била“, понеже, доколкото знам, Атина никога не бе напускала родината.
Най-големият разкош на този домашен музей се помещаваше в една ниша. Там бе разположена голяма миловидна синеока кукла, облечена в прекрасна розова рокля.
— Познавам произхода на тази красавица — отбелязах, още щом зърнах куклата. — Продават ги пред гарата във Венеция.