Потъването не е окончателно. Но додето настъпи възкресението вероятно е изтекло доста време. Наоколо е тъмно и мирише на нафта. Тия от отвъдното не са добре с техническия прогрес, щом нямат парно. Оказва се, че „тия“ са ония от трошките, седнали край някакъв сандък в другия край на бараката, където са ме домъкнали. Завързан съм за гърба на някакъв виенски стол, от ония с плетените дъна, за които се разправя, че били доста модерни преди Балканската война. Ръцете ми, отпуснати между нозете, са вкопчени в белезници. За състоянието на главата си да не говоря.
Заседаващите край сандъка са трима: орангутанът и още две копелета, не особено впечатляващи с физическите си дадености. Осветява ги провесена от една греда петромаксова лампа. В малкото прозорче няма нищо, освен мрак. Единствените признаци на нощен живот са меланхоличните изсвирвания на влакове. Явно не сме сред Кертнерщрасе.
— Онзи май се пробуди — обажда се орангутанът, забелязал раздвижването ми.
— Ще му отпуснем пет минути да се освести — промърморва друг от веселяците, наричан Стефан.
В процеса на следващия разговор те често се предупреждават един друг, че не бива да се наричат по имена, обаче джинът, който консумират, вероятно е на обратно мнение. Езиците все повече се развързват, което ми позволява да науча не само имената, но и някои добавъчни подробности. Причината е не само качеството, а и количеството на питието. По липса на чаши шегобийците се наливат направо от шишетата, като всеки консумира от своето, за да си знаят мярката.
Става ясно, че човекоподобната маймуна е Мартин. Мозъкът на компанията — Волф. А шегобиецът, когото блъснах с вратата — Стефан. И тримата са българи, но със самочувствието на австрийци, понеже са трето поколение издънки от преселени навремето тук градинари.
— Предлагам да се хващаме вече за работа, преди да сме се натаралянкали, оповестява по едно вре ме Волф.
„Работата“ това е разпитът, на който следва да бъда подложен. Тримата дотътрят табуретките си и ме заобикалят. Петромаксовата лампа е преместена тъй, че да ми блести в очите.
— Ще отговаряш точно — нарежда Волф, който очевидно е шефът. — Ако бъдеш ажур, може и да те пуснем. За кво си ни.
— Каквото знам, ще ви кажа — обещавам. — Мои хора сте.
— Не сме твои хора.
— Искам да кажа, че от една черга сме. Няма ни в списъка на милионерите.
— Стига си плямпал — изгрухтява приматът. Както скоро установявам, това е единствената фраза, на която са го научили.
— Ти на каква служба си при Табака? — продължава Волф разпита.
— Бодигард.
— Ще ме скъсаш. Чуваш ли Стефо? Чичото бил бодигард.
— По-скоро секретар съм му.
— Казах: точно! Секретар или бодигард?
— Май че и двете. За да пести мангизи.
— А къде ги държи мангизите?
— То се знае — по банките.
— По кои банки?
— Фолксбанк, Аустриа банк, Комерцбанк…
— Тебе ли праща да теглиш?
— Как ще праща мене, бе? Тегли се самолично.
— Тогава ти за какъв бяс си му?
— Е, как. Праща ме насам — натам. Извеждам кучето.
— Кучето зло ли е?
— Ами! За нищо не става. Само плюска и дреме.
— А кви са ония лекета, бодигардовете?
— Не са бодигардове. Прислужници са. Нали бодигардът съм аз.
— Ще ме скъсаш. Къде си държи в къщи парите?
— По чекмеджетата.
— Не питам за чекмеджетата. Питам за сейфовете. Ония, вградените и кодираните.
— Май че има нещо такова. Зад една картина.
— Каква картина?
— Абе от старо време. Някаква дама, вероятно графиня. Може да е майка му.
— Стефо, чуваш ли го нашия? Майката на онзи компир била графиня. Ще ме скъса тоя бодигард.
Разпитът продължава все в този дух, в смисъл, че се върти около главното:
— Какъв откуп, според тебе, е готов да изплюе Табака?
— За какво откуп?
— За да те пуснем.
— Сега пък ти ще ме скъсаш — не се стърпявам.
— Я по-учтиво!
— Абе вие имате ли идея колко е стиснат тоя Табак, бе! Че той за родната си майка не би платил откуп, та за мене ли.
— Тоя бунак не си дава сметка, че току-що си подписа присъдата — обажда се Стефан. — Щом не ставаш за нищо, ще трябва да те очистим.
— Ваша работа. Искахте да бъда точен — точен съм.
— Ще мислим — промърморва Волф, който след разочарованието за откупа, е почнал да се одрямва.