— Добре. Да оставим сега катастрофите и да идем да хапнем по случай твоето избавление.
И като се обръща към булдога:
— Хайде, Чърчил, че хлябът огладня, както казва ше покойният ми баща.
Закуската, която си сервираме е студена, но тъй подробна, та ще спестя описанието. Кучето най-бързо се нахранва и заспива върху килимчето, което му е постлано в ъгъла, за да не ляга направо на плочите. Ние сме по-бавни, понеже не само продуктите, но и проблемите, очакващи спешно решение са твърде много на брой. Единият от тях е свързан с мерките за сигурност около жилището, които трябва да бъдат възстановени и дори умножени.
— Трудно е да се предвиди откъде може да дойде една евентуална атака, но откъдето и да дойде, трябва да бъде спряна.
— Защо не възложиш задачата на полицаите. Доколкото усещам, ти имаш доста тесни връзки с тях.
— Това може да стане само в краен случай. В полицията не гледат с добро око на хората, които им създават проблеми и не получават заплатите си, за да ни охраняват. Има частни фирми, които ще свършат необходимото.
После идва ред на най-главното: парите.
— Добре е, че не си им казал за секретната стая, но те при всички случаи ще я намерят.
— Кои „те“, бе? Ти вече изцяло възприе идеята, че инцидентът с тия копелета е начало на истинска гангстерска операция.
— Търсят ви по телефона — обявява появилият се в този момент близнак.
Натежал от храната и грижите Табаков тромаво го сподирва. Малко по-късно близнакът отново се появява:
— Чакат ви в кабинета.
Тетето е на обичайното си място зад бюрото, опрян с лакти на него и отпуснат, сякаш се готви да дремне.
— Убили са го — произнася дрезгаво.
— Кого са убили?
— Онзи, дето му викате Бебо.
Мълчим известно време. Булдогът се е появил от кухнята, за да сподели мълчанието ни.
— А кой е изпълнителят на възмездието? — питам, като машинално пощипвам кучето по дебелия врат.
— Какво възмездие, бе? — сопва се Табаков, като изправя снага.
— Вероятно така ще представят атентата.
— Глупости. В средите на бандитите няма възмездие. Има отмъщение и страх. Уплашили са се, че ще проговори.
— Ти по добре знаеш.
— Именно: знам. Всичко знам. За разлика от тебе, дето се тътриш отдире и събираш трохите от клюки и измишльотини, за да ги наръсиш в поредната си докладна записка. Колкото до истината, кой ли се е загрижил за истината, кой ли се интересува от нея.
— Например аз, събирачът на измишльотини.
— Ти не важиш. Не го казвам, за да те обидя, но ти си вън от играта. Може да си някаква дребна карта, обаче не си играч.
— Сигурно е така. Но простосмъртните като мене, нямат ли и те право да чуят поне част от истината.
Табаков бавно се надига и прави няколко крачки към креслото ми.
— Остави кучето на мира.
После ми отправя тежкия си поглед, сякаш се колебае да продължава ли да забелязва присъствието ми или да се оттегли да дремне.
— Ти си сиромах човек, бе Емиле — промърморва той снизходително. — Ако не броя костюма, дето е на гърба ти, единственото, което притежаваш са илюзиите. Как да ти ги отнема.
— Не се прави на добрия самарянин, не ти прилича — отвръщам. — Нищо не можеш да ми отнемеш. И всичко, което се решиш да кажеш, или ще е лъжа, или информация за ланшния сняг.
— Така, така: типичните разсъждения на зомбирания. Всичко, което не му отърва, е лъжа. Вярно е, че слухове и легенди — колкото щеш. Но какво ще кажеш за свидетелството на самите участници?
— Не познавам такива.
— И мене ли не познаваш?
Отпуска се в креслото насреща ми и забил поглед пред себе си, произнася:
— Имал съм причини да не говоря по тия неща. Но сега, след убийството, причините отпаднаха.
— Заловен ли е убиецът?
— Нито е заловен, нито ще го заловят. Пък и да го заловят, какво значение. Важен е не той, ами онзи, дето го е пратил.
— Вероятно подозираш кой е той.
Табаков разтваря ръце в знак на безпомощност:
— Има десетки хора, които са желали смъртта му. И точно затуй съм се опитвал да ти внуша, че да изобличиш един или двама участници в грабежа не е особен подвиг. Трябва да започнеш от смисъла на грабежа, да минеш към неговото осъществяване и оттам да стигнеш до разобличаване на самите участници, ако ти е съден голям късмет и дълъг живот.
Слушам го в очакване да чуя продължението, но той вероятно тълкува мълчанието ми като израз на недоверие.
— Всичко е съвсем елементарно, бе Емиле. Толкова елементарно, че даже едно ченге би могло да го разбере.
— Сигурно имаш предвид някое много интелигентно ченге. Аз например не го разбирам.
— Разбираш, но се боиш да си признаеш.
— За какво да се боя? За кожата ли?