— За вярата се боиш. За вярата си на образцово ченге.
— В оставка.
— Може да са ти отнели поста. Но сега се боиш да не загубиш и вярата. Защото изгубиш ли я, какво ще ти остане?
— Не ми задавай въпроси. Не сме на диспут. И няма смисъл да говориш много, за да не кажеш нищо.
— Не разчитай, че няма да кажа нищо. Ще кажа точно онова, което ти се боиш да чуеш.
Отправя ми наново тежкия си поглед и произнася бавно, тъй че дори едно ченге да го разбере:
— Това, което ти наричаш „Големия грабеж“, го организираха твоите хора, Емиле, а не моите, ако си въобразяваш, че ги имам.
— Остава да уточниш „кои“ и „как“.
— И това мога да направя, но всяко нещо с времето си. Старая се да ти обясня смисъла на операцията, а ти напираш за компроматериал, та да има какво да докладваш.
И понеже е повишил тона, опитвам се да го успокоя:
— Добре де, какво се разфуча. С което още повече го ядосвам:
— Не съм се разфучал, но недей да ми играеш по нервите. Опитвам се да ти кажа по най-прост начин как се развиха нещата, а ти ми играеш по нервите.
— В такъв случай — предлагам, — да прекъснем събеседването. Изпий един чай от онзи, плодовия, дето ти действа така добре. Отпусни се, забрави за лошата новина, пък може да сменим и темата. Тази заран прочетох в „Ди Цайт“…
— Нищо не си прочел. Ти не четеш вестници. И хич не се надявай да сменяме темата.
— Но какво толкова си се запънал да ме ограмотяваш?
— И това ще разбереш. Нали ти казах: всяко нещо с времето си.
Не възразявам. Излишно е. Няма да миряса, додето не ми разкрие Голямата истина, която поне отчасти ми е известна и без него.
— Исках нагледно да ти опиша каква е била ситуацията към началото на края. Вътре в крепостта — разединение и суматоха. Отвън варварите напират. Да се чака помощ от съюзниците е безполезно — вече няма съюзници. Ще се наложи да отстъпим властта. Въпросът е как да я отстъпим така, че да я запазим. И ето ги двете спасителни действия: Първо — да обезсилим варварите чрез внедряването на свои хора. Второ — да потулим парите, като ги раздадем на други свои хора.
— Кои точно? От службите?
— И от службите, и от други места.
— На мене нищо не са дали.
— Браво! Опроверга ме.
— Хубаво де, смятай че нищо не съм казал.
— Всъщност, погрижили са се и за такива като тебе. И тук е най-вкусната част на менюто. Раздаването на пари и имущества се представя не като разграбване, ами като спасяване от разграбване. Изобщо, като високопатриотичен акт. Понеже, нали, след като бурята отмине, раздаденото отново ще се употреби на ползу роду.
— А каква власт, според тебе, са имали тези, които са раздавали парите, върху онези, които са ги получавали?
— Никаква, ако не броим компромата: санкцията на изобличението.
— Несигурно средство.
— И опасно — добавя Табаков. — За да премахнат заплахата, могат да премахнат онзи, който я отправя.
— Имаш предвид днешния пример.
— Той няма да е единствен.
Замълчава в очакване на следващия ми въпрос, но аз не го произнасям, понеже се подразбира.
— Присъствал съм на едно съвещание, където този, дето му викате Бебо овластяваше лично 20-ина стопански и партийни дейци да развиват частна дейност с държавни средства, при условие, че съответен процент от печалбата, щял да отива за финансиране на партията.
— Срещу каква гаранция?
— Нали вече ти казах: никаква.
— Двайсетина… Такава ли е бройката на щастливците?
— Само на по-главните. Вън от тях още десет пъти по толкова щастливци в столицата и окръзите са получавали само срещу един подпис едри суми в левове и валута. Тук е и категорията на прословутите куфарчета, които са просто дреболия, сравнени с големите залци, раздавани на първото съвещание.
— Ти самият колко намаза?
— Въпрос на ченге. Така грубиянски не се пита. Нищо особено не намазах. Получих една външнотърговска фирма, която и без туй бе пред фалит. Вярно, че я получих за един долар, но тя в момента повече и не струваше, защото имаше големи дългове.
— Които ти сам беше натрупал.
— Хайде, пак грубиянщини. Ако съм му задължен на Бебо, то не е заради тази фирма, а за една по-стара афера. Но това е друга история.
— Да де, знам го вече рефрена ти: „Всяко нещо с времето си“. Щом си почнал да разправяш, разправяй, а не ме пращай в далечното бъдеще. На тия приказки за далечното бъдеще отдавна вече сме се наслушали.
— Добре де, млъкни. Сега аз говоря. Имаше навремето една история за Африканската дървесина. Плодороден континент е Африка. Какви ли не истории са се раждали из недрата й. Още преди повече от трийсет години един от нашите големци, главен директор на прочутата „Родопа“, беше изкрънкап от Живков десет милиона долара, за да организира в Етиопия кланици, да произвежда евтино месо и да залее Европа с месни продукти. Естествено, нищо не излезе, освен дето парите изчезнаха. Мисля, че директора даже не го осъдиха, защото би трябвало да осъдят себе си. Само идиоти биха могли да отпуснат такъв кредит, без предварително да се информират дори за простия факт, че в Европа никой никога няма да допусне дори грам африканско месо, понеже поначало е смятано за инкубатор на заразни болести.