— Бедата ти е, че си неподкупен. Обичаен дефект на баламурника. Докрай си верен на своя скапан отбор. Отбора ти го скъсват от бой, но ти продължаваш да си му верен. Изхвърлят го напълно от класацията, обаче ти все тъй си верен. „Абе махай се!“ — викат ти. — „Няма вече такъв отбор, разформироваха го!“. Обаче ти все си пееш своето. Верен, та верен.
— Интересни мисли развиваш — забелязвам. — Но те се отнасят до мене. Въпросът е как виждаш своя проблем.
— Труден е. И вероятно вече разбираш защо: освен че много работи притежавам, но и много работи знам. Тъй че нищо чудно, ако и мене ме гръмнат.
— Е, ако историята е стигнала до там, аз какво мога да направя.
— Разни неща, Емиле, разни неща. И на първо място, да не ме гръмнеш ти самият.
Новият етап в битието на Табаков би могъл да се изрази с класическата фраза „Моят дом — моя крепост“. Укрепителните действия, подготвени от специализирана фирма, започнаха още в следващите дни. Всичко се вършеше под формата на невинен ремонт, за да не се безпокоят съседите, но етажът бързо се превръщаше в истинско укрепление с блиндирани врати, алармени инсталации и телевизионни устройства за наблюдение. Табаков, наместо да помръкне пред реалната или мнима заплаха, се пробуди сякаш от обичайната си летаргия и даже се подмлади. Борческият му дух възкръсваше за нов живот, макар и не чак дотам, че да се заеме пряко с ръководството на операциите. Това си беше работа на фирмата и донейде задължение на строгата и мъжествена секретарка.
Респектиращата с външността и обноските си дама продължаваше да бъде за мене пълна загадка. Тя бе довереницата на Тетето. Тя бе основната му жива връзка с външния свят. Тя донасяше и отнасяше документите, над които той работеше. Тя бе прекият шеф на двамата близнаци. Когато Макс или Мориц се явяваха при ТТ по даден въпрос, обичайните му реплики бяха: „Вървете при Криста“, „Питайте Криста“, „Кажете на Криста, тя ще уреди работата“.
Криста май че уреждаше всичко, освен може би някои съвсем секретни неща, по които Табаков сам водеше телефонни разговори с някакъв неизвестен събеседник на жаргон, призван да затрудни евентуалните подслушвачи: Абе, виж там… Ти знаеш как… Не, в никакъв случай… Разбира се, действай… По-скоро — изчакай… — и тем подобни.
Тия разговори бяха редки — навярно използваше телефона главно в мое отсъствие, както вероятно в мое отсъствие приемаше Криста, за да изслушва докладите й или да дава указанията си. Допускам, че и едните, и другите не бяха от особено значение. Истинският бизнес бе вече приключил, фирмата Табаков очевидно бе със затихващи функции.
— Имитираме дейност, за да си доказваме, че още сме живи — говореше сам той, когато го питах не му ли омръзва да се рови в разните там отчети на предприятия и борсови бюлетини.
— Скромничиш — отвръщах. — Такова колосално имущество си натрупал, че едва смогваш да го стопанисваш.
В момента обаче проблемът за стопанисването бе поизместен от проблема за опазване живота на самия стопанин.
— Тези стъкла наистина ли са непробиваеми — питаше Тетето монтьора, зает с укрепването на прозорците.
— Непробиваеми са от куршум. Но ако ви стрелят с базука… В едно градско жилище, заобиколено от толкова други сгради, е трудно да се чувствате като сред пустинята Сахара.
Станал бе толкова взискателен относно предприеманите мерки за сигурност, та веднъж му рекох:
— Няма ли да е по-просто ако закупиш в някоя охранявана зона един бункер, па да се нанесем в него и да си живеем там, въоръжени до зъби, също като на война.
— Ти ми четеш мислите, бе човек! Това е лошото да живееш дълго с някого — почва да ти чете мислите.
И след къса пауза:
— Няма да е съвсем като бункер. Ще бъде нещо по-хигиенично, обаче с предимствата на истинска цитадела. Какъв смисъл да живееш в града, когато от всяка сграда могат да ти стрелят с базука право в леглото.
Бе почнал съвсем да откача на тема сигурност.
— Обмислил ли си подробностите? — питам го.
— Вече съм купил и имота. Но засега — шшшт! — и заговорнически допира показалец до устните си. Пълен откачапник.
Наближават коледните празници.
— Ще правим ли елха? — пита Марта.
— Стига да искаш.
— Аз си правя понякога елха. Както седя тука сама, ако няма и елха, по какво ще разбера, че е Коледа.
— Не вярвам винаги да седиш сама.
— Може и да не вярваш, но така е. С редки изключения, разбира се. Пък и тия изключения в крайна сметка не са нищо повече от разочарования. Като модните артикули в евтините магазини. Гледаш го на витрината — не е зле. Влезеш ли да го разгледаш отблизо — боклук.