— Това са измишльотини на онези двамата с брадите. Щом си рожба на природата, значи за теб са валидни нейните закони, а не съчиненията на Енгелс, том не знам кой си и страница не помня коя си.
— Мен томовете не ме интересуват. Интересува ме друго.
— Думай — произнася добродушно Табаков.
— Интересува ме, като стъпваш с крачките на владетел върху жалката човека сган, не чуваш ли хрущенето на човешки кости под краката си.
— Пак сантименти, пак сълзи и сополи — въздъхва отегчено Тетето. — Ами защо не запиташ вълка, дали когато се храни, хрущенето на кости не му пречи. Защо не запиташ политиците, за които гласуват милиони хайвани, защо не запиташ генералите, дето пращат същите тия хайвани на смърт, ами си се заловил за мене, който не мами народа с вечните лъжи за бъдещо щастие, нито му внушава колко сладко е да умреш за Отечеството, а просто осигурява машините да се движат и фабриките да произвеждат, и хорицата да припечелват по нещо, та макар и само за хляба, дето Господ никога не е обещавал да ни го дава всеки ден.
— Може и да има нещо вярно в думите ти — отстъпвам. — С тази поправка, че машините не се движат от тебе, ами от онези именно хорица, на които ти при случай не би се поколебал да отнемеш и къшея хляб.
— И ти си прав — съгласява се Тетето. — Поговорихме си, разбрахме се, още веднъж, че не се разбираме, изобщо…
И забелязал появата на булдога откъм кухнята, обявява:
— А! Ето го и Чърч.
— Здравей Чърчил! — обаждам се и аз. — Ела тук да те почеша зад ушенцата.
— Почеши го — разрешава шефът. — Само не забравяй, че и Чърч обича да похрусква кокалчета.
Бъдни вечер.
„Тиха нощ, Свята нощ…“ Както пеят дечицата, събрани на празничното благотворително мероприятие. Мероприятието се урежда разбира се под патронажа на най-знатните дами, затова и дечицата са подбрани тъй, че да правят най-добро впечатление, понеже ще ги снимат от телевизията. Най-първо ще снимат естествено знатните дами, но ще отделят няколко секунди и за дечицата, чистички, пременени, тъкмо като за телевизия. Другите дечица, дето ги няма на празненството… Нека не говорим за другите. Все пак, празник е.
Тиха нощ, свята нощ. Посрещам я в съвсем интимна компания: Марта и аз. Елхата е поставена до телевизора, украсена, както се полага с дузина електрически свещици. Две светещи тела едно до друго обаче не си пасват, тъй че телевизорът е загасен. Временно. За по-късно. За колкото е възможно по-късно.
Масата е празнично украсена с борови клонки и главно с вкусни неща. Марта поначало е добра домакиня, но този път се е постарала да надмине себе си.
— Вечерята беше чудесна — забелязвам, когато стигаме до тортата и кафето.
— Благодаря.
— И елхата е великолепна.
— Благодаря.
Къса пауза, посветена на тортата. Не е торта Захер, обаче е от същия ранг.
— Шварцвелдер — торте. Приказна е — продължавам да раздавам овации.
— Ти пък откъде така изтънко познаваш света на тортите? — пита Марта, пропуснала да каже за трети път „благодаря“.
— Ами и на мене ми се е случвало да се движа в обществото. Макар и рядко.
— И всяка Коледа ли я посрещаш с елха и с някоя жена, която в момента е на разположение?
— Доколкото си спомням, само една Коледа съм бил на елха.
— И без присъствието на жена.
— Откровено казано, май че имаше една дама.
— Разкажи де. Много си тегав в разказването.
— Не е интересно. Беше нещо като любовна история.
— Умирам за любовни истории.
Няма как. Разправям накъсо за елхата в Амстердам и за връзката си с Едит, като прескачам по-сантименталните епизоди, понеже да разправяш на една жена за друга жена не е препоръчително.
— И тя как реагира, когато й занесе елхата?
— Разплака се.
— Плачлива ли беше?
— Не беше плачлива, но не беше свикнала на такива събития. Вероятно още от детинството не й се е случвало да има елха. Беше от нашия занаят.
— И после?
— Ами — нищо.
Насмалко да кажа „после — като сега“, но премълчавам.
— Не казваш какъв е бил краят.
— Вечният край: Раздялата. Беше на една пуста холандска гара. Валеше дъжд. Ситен дъжд. Тя замина, аз останах. И толкова.
— Казваш за дъжда, а другото премълчаваш.
— Другото е известно: Една прощална прегръдка, две — три сълзи за сбогом, какво има да казвам.
Отново къса пауза. Марта става да донесе плодовете.
Беленето на портокалите удължава паузата.
— Защо си избрал тази професия? — пита жената. — Тя не е за нормални хора.
— Нали и тази работа все някой трябва да я върши.
— Това не е отговор.
— Знам ли. То и времето тогава не беше много нормално.