— Добре, че сега се е нормализирало.
— Да пусна ли телевизора? — питам.
— Ако много настояваш.
— Не настоявам.
— Има време. Програмата след полунощ е по-весела.
Темата за телевизора обаче не я откланя от намерението да любопитства:
— Никога не си ми говорил за своето семейство.
— Няма да ти е интересно.
— Но ти си ме питал за моето.
Въпросът ме сварва неподготвен. Налага се да импровизирам. Баща ми е бил лекар. Домашен лекар (като лъжеш, добавяй по някоя излишна подробност, за да звучи по-убедително). Майка ми — домакиня. Не че била без културни интереси, даже свирела като момиче на пиано, обаче нещата така се стекли, нали знаеш, въпрос на късмет.
— Има си хас да го не знам — промърморва Марта.
— С възпитанието ми се занимаваше главно мама — продължавам семейната повест.
— Нямаш вид на мамино синче.
— Беше строга майка. Грижовна и строга. Разговорът минава на по-леки теми. Например на манията на Табаков да превръща жилището си в крепост.
— Имам усещането, че е на път да превърти — казвам.
— Няма такава опасност. Винаги си е бил такъв. И да го пита човек за какво са му всички тези милиони. Не мисли за смъртта.
— Мисли. Вижда я като някаква бездна. Но не бърза да скача вътре.
Много по-късно, когато сме се качили горе и отдавна сме вече в леглото, а Марта е на път да заспи, чувам я да мърмори:
— Защо ми разказа за онази холандска елха?
— Защото ме питаш.
— Нямам предвид елхата, говоря ти за раздялата.
— Нека не надничаме в бъдещето. Инак ще стигнем до бездната. Знаеш че винаги ще съм с теб духом.
— Не искам духом. Ако е за духом, ще седя и ще подсмърчам пред телевизора.
Празниците отдавна са минали. Студено време и скука. Табаков също не се обажда. Затова го потърсвам. Намирам го на обичайното място зад бюрото. Елхата е изчезнала. На нейното място се е разположил булдогът, дреме и вероятно очаква да поникне нова елха.
— Нищо особено — казвам в отговор на въпроса „кво ново“. — Минах просто да видя как си със здравето.
— Не се надявай — поклаща глава Тетето. — Не че съм цъфнал, но още не съм решил да умирам.
— Кой говори за смърт. Макар че нищо не пречи да помислиш за завещанието си вместо да мислиш за курса на акциите и да пресмяташ колко нараства с всеки изминат ден състоянието ти.
— Мисля и за едното, и за другото.
— Не ти личи. Имам усещането, че по-скоро дремеш и ти като Чърчил и само проформа си пръснал тия бумаги върху бюрото.
— Може и тъй да е. Какъв смисъл да се пресилвам. Не съм ли ти казал, че има време, когато работиш, за да печелиш пари, а има и време, когато парите работят за тебе.
— Това е известно. Кажи по-добре нещо за завещанието.
— Със завещанието въпросът е сложен. Съществуват съображения „за“, обаче не липсват и опасения.
— Например.
— Ами първото и най-главното е, че напиша ли си авещанието, вече нищо няма да пречи на вашите хора а ме гръмнат. И после, в чия полза да бъде това завещание. Твоите глупости на тема Родина, Отечество и роден край изобщо не ги вземам под внимание. Но, ще кажеш — Държавата. Тя наистина е една реалност. Възниква обаче въпросът — кой стои зад нея? Стоят група овоизпечени тузове и техните слуги Манасиевци.
— Всичко това вече съм го чувал. Не чух само събраженията ти „за“.
— Те се подразбират. Аз си отивам — парите остават. Защо да не се върнат там, от където е дошъл първият ми милион.
— Трябва да е бил много голям, щом го произнасяш в единствено число.
— Остави сега подробностите. Освен туй, понеже понякога ме обзема някаква старческа сантименталност, викам си: Този наивник Боев загуби толкова време, за да ме върне към правата вяра. Защо и аз да не направя нещо за него — да му повишат пенсията или да му връчат някое орденче.
— Тук вече ме трогна.
— Не го казвам, за да те обидя. Но съгласи се, че ако помогнеш парите ми да се върнат в страната, това ще бъде наистина голяма заслуга и даже единствената ти заслуга, понеже през всички други години само си надзъртал по кьошетата да дебнеш класовия враг, който в това време си е гледал кефа в очакване Великата братска страна да падне в ръцете му като презряла круша.
— Някои хора, налегне ли ги склерозата, две думи не могат да обелят. При теб е обратното.
Готви се да отговори, та наново да ми натрие носа, но в този момент кабинетът потъва в мрак. Табаков отпърво мълчи, вероятно стъписан, подир което надава възмутен вик към стаята на близнаците, които и без туй вече трополят насам.
— Какво е това безобразие? Нали имаме самостоятелни проводници! Вижте какво става там и донесете свещи.
Аварията се оказва съвсем краткотрайна. Свещите още не са дошли, когато разкошният полилей над главите ни отново грейва. Какво прекрасно нещо е наистина светлината. Което едва ли може да се каже за картината, която тя озарява.