— Вижте — забелязва Табаков. — Аз не съм специалист по вашите действия, които наричате застраховки, нито съм техен привърженик. Ако приемете да извършим съвместно предложената ви операция, моите претенции са да получа полагащата ми се част, която по неизбежност трябва да поделя с вас. Оттам нататък, какво ще предприемете вие сам срещу наследника на Хауптман, си е ваша лична работа, в която не бих желал да ме забърквате.
— Добре, добре. Знам го този ваш маниер да се правите на високоморални. Спестете ми саморекламата си.
И потъва в мълчание. Продължително и тежко мълчание, вероятно повече за престиж, но донейде и знак за известни съмнения. Както казват французите: Прекалено хубаво е, за да бъде вярно. Защото не е никак трудно да се отгатне, каква е картината, която престъпното му въображение вече е нарисувало: Прибиране на половината от полагащия се на Табаков капитал. Което не пречи малко по-късно да се прилапа и другата половина. После повтаряне на операцията, само че този път срещу Хауптман. И ето го фантастичният капитал отново възстановен, но сега вече принадлежащ на новата звезда в Клуба на милионерите — г-н Донев и Сие, като сието естествено е само за декорация.
На всичко отгоре дава вид, че уж мисли. Един вид — и той пада малко тежък в бизнеса, като покойния Хауптман.
— Предложението ви е разумно — признава той, след като достатъчно се е намълчал. — Но понеже сме свои хора, виждам все пак една малка подробност, която донейде смущава.
Табаков не си дава труд да запита „коя“, тъй че се налага Донев сам да продължи изречението.
— И последният глупак, господине, би се запитал: Какви са причините за такъв царски жест към мене и то от страна на човек, който има всички причини да ме ненавижда до смърт?
— Не ви ненавиждам — поклаща глава Табаков. — Твърде уморен съм, за да ненавиждам когото и да било. И всъщност именно в това се съдържа отговорът на въпроса, който поставяте. Аз съм на възраст, когато човек вече не е прекалено привързан към материалните ценности…
— Зависи от човека.
— Видяхте сам, че не се поколебах да ви предоставя всичко в дома си.
— Че какво друго можехте да направите.
— Можех много неща, но както сам казвате, не бих искал да изпадам в самореклама.
— Ако може, по-късо — забелязва Донев.
— Нищо не ми пречи да млъкна. Отговарям просто на въпроса, който сам вие поставихте.
— Да, де. Но по-късо.
— Точка! — обявява Табаков. — Няма какво повече да кажа.
И действително млъква, с което поставя застрахователния бос в доста неловко положение. Той е раздвоен между изкушението отново да разкървави сурата на вманиачения дъртак и съображението, че се намира в преддверието на една епохална сделка.
— Добре де, не се сърдете. Говорим си като свои хора, казах го вече. Може и аз да съм малко изнервен от всички тия банкови операции.
— Понеже споменавате за банкови операции, сега пък аз бих ви запитал, знаете ли къде бихте се намирали в момента заради тях, ако не беше моето великодушно отношение, което така ви учудва. Ами че ако не бях аз, за да ви предпазя от редица гафове, вие с помощниците си отдавна вече щяхте да се намирате в затвора. Което не означава, че рискът да се озовете там е отминал. Може би не го подозирате, но при тия ваши банкови операции вие вече сте многократно засниман от апаратурите при касовите гишета, описан сте и картотекиран, където трябва, и ако сте поне малко съобразителен, би следвало час по-скоро да си прибирате багажа и да изчезвате, докато непоправимото все още не се е случило.
— Няма да ме уплашите.
— И не се опитвам. Старая се само да ви покажа с конкретни примери, че колкото и това да изглежда абсурдно, аз съм действал на ваша страна. И не от някакво великодушие, а от най-естествен егоизъм. Защото — както щях да ви кажа, ако не ме прекъснахте неуместно — аз съм на края на живота си, разяден от всевъзможни болести и с изтощена нервна система, тъй че единственото, което желая, то е да бъда оставен да си доживея писаните ми дни на спокойствие, а това няма как да стане, ако не решите да си тръгнете. Точно това е и причината да ви разкрия тайната за моите милиони и да ви направя въпросното предложение, което — простете за грубостта ми — може да бъде отхвърлено само от някой кандидат за лудницата или за книгата на Гинес.
— И аз много приказвам, но вие ме надминахте, признава потомъкът на ацтеките. — Убедителен сте, не отричам. Което е още един повод за съмнение. Но нека спрем дотук. Ще си помисля и ще кажа.
Едва много по-късно, когато вече сме се разположили всеки в креслата си и се готвим да отплуваме в света на сенките, Табаков решава да налее още малко масло в огъня и подхвърля за сведение на микрофоните: