— След което ще ме пречукате — допълва мрачно ТТ.
— Сериозно ли говорите? — недоумява опонентът. — Как ще ви пречукаме? За какво ще ви пречукаме? Нали още ще ни бъдете необходим.
— Абе де да знам — дърпа се Табаков от очерталото се примирие. — Ще скроите там някаква комбинация.
Накрая отношенията се нормализират, подготовката приключва, идва и драматичният Ден Хикс, в който Успехът е призван да увенчае Делото. Заранта ми е наредено да занеса проектодоговорите на нотариуса, за да се запознае предварително с тях. Към мене е делегиран и Слона, за да не би да прибегна към срещи от трети вид, при което става дума не за извънземни, а за най-обикновени полицаи.
Да се движиш из улиците със Слон е по начало рисковано. Това важи особено за пренаселен град като Виена.
— Старай се да караш, без да прегазваш част от минувачите — съветвам животното, заело място зад волана.
— Ти не ме учи — избоботва зоологическата рядкост. — Писнало ми е от интелигенти като тебе, знаете само акъл да давате.
Колкото и да е враждебен към опита да му дават акъл, Слонът все пак следва указанията ми по коя улица да се движи и на къде да завие, защото в противен случай шансът да стигнем до желаното място ще се окаже нулев.
В края на зимата сме. Денят е хладен и мрачен. Това прави предградието в което се забиваме, да изглежда още по-мрачно. Стигаме до някаква доста широка невзрачна улица с безлични сгради, които биха могли да бъдат и жилища, но приличат по-скоро на складове и работилници. Постройката на интересуващия ни адрес е от по-друг характер. Невисока, но твърде масивна, излята сякаш цялата от бетон, тя има супермодерен вид с циментовите си стени, запазили отпечатъците на кофража и с отворите си за прозорци, напомнящи на амбразури. Зданието е все още недовършено и нищо чудно да е същата тази цитадела, която Табаков обещаваше да построи.
Дворът, ограден с циментов зид е обширен, но пуст, ако не броим неразтопените все още кални преспи. До вратата на лицевата страна е монтирана месингова табелка: „Д-р Лудвиг Мозер, невролог“. Тетето навремето беше ми споменал за някакъв доктор Мозер, но в случая не сме тръгнали да търсим невролог, макар всички да се нуждаем от такъв. Оказва се, че входът за нотариуса е откъм задната страна на сградата, за което свидетелства друга табелка:
— Ти ще чакаш тук — нареждам на Слона пред входа.
— Да не фъснеш.
Поемам по грубата циментова стълба към първия етаж, следвайки указанието на закачената върху стената стрелка. Трудно е да се заблудиш, понеже втори етаж изобщо няма.
Хер фукс ме приема едва подир продължително звънене и след като вероятно ме е изследвал през монтираната на вратата шпионка. Това е невисок на ръст, но обемист на шкембе господин, чиято внушителна физика говори за положителното му отношение към едрите виенски шницели и към халбите мюнхенска бира. Вероятно вече е минал шейсетте, но нищо в жизнерадостното му добродушно изражение не подсказва преждевременно износване.
— Чудесно — промърморва той, като хвърля небрежно плика с договорите върху масивното бюро. — Ще ги прегледам, но вие знаете, че това са просто формалности. След като има добри отношения и добра воля, всичко останало са формалности.
С това мисията ми е приключена. Сбогуваме се, при което нотариусът не пропуска да ми напомни, че срещата ще е в 17 нула нула часа.
И тъй — 17.00. Тясното и без туй коридорче пред кабинета на нотариуса е съвсем отесняло от притока на познати и непознати лица. Непознат е всъщност единствено Петер, когото Донев представя като ръководител в австрийския клон на застрахователната фирма. Възпитан и любезен човек.
— Разбрах, че сте понатупали моя племенник — забелязва, след като му подсказвам кой съм. — Допускам, че си го е заслужил, тъй че няма вреда.
— Държа само вие и Петер да влезете — напомня Табаков, когато нотариусът отваря вратата към кабинета.
— Добре де, разбрахме се — промърморва застраховчикът.
Което не пречи да вкара в суматохата и Слона. Останалите технически лица, както и близнаците биват експедирани да чакат в антрето долу.
Бившият учител по музика и настоящ наследник, вече се намира в кабинета, седнал на някакъв жалък виенски стол до бюрото.
— Ще ме извините за оскъдната обстановка — забелязва домакинът, — но още сме в процес на нанасяне, така че сядайте, кой където намери.
Което и правим. Хауптман младши доста напомня по външност на хер Ото. Той също е над шейсетте и също изглежда жизнерадостен и добродушен, вероятно с известен уклон не толкова към бирата, колкото към рейнските, а защо не и мозелските вина, слабост подсказвана както от червендалестото му лице, така и от масивния нос, греещ оптимистично с цвета на добре узрял домат.