— Какво правиш тук, кученцето ми? Защо си самичко? Къде е твоят лош татко, дето изоставя детето си?
На всичките ми въпроси Чърч отвръща с едно и също жално скимтене, в което се смесват радост и мъка.
— Само това не очаквах от този жесток егоист — коментира по-късно Марта, докато къпе булдога във ваната. — Щом изоставя даже единственото си любимо същество, какво искаш от подобен звяр.
— Не допускам, че го е изоставил. Би могъл да изостави по-скоро родната си майка, отколкото Чърч.
— Предполагаш, че са го убили?
— Не изключвам нищо.
Тази трагична възможност хвърля жената в дълбока размисъл. Не бих казал „скръбна размисъл“, по-скоро загриженост.
— Добре, че полицията не е окупирала апартамента — забелязвам, за да я разведря.
— Какво му е доброто? Нали казваш, че бандюгите са пребарали цялото жилище.
— Така те си мислят.
— А ти какво мислиш.
— Все нещичко е останало.
— Ако имаш предвид бронзовия часовник и портрета на графинята, това не са Бог знае какви съкровища.
— Говоря за нещо по-сериозно, но нека не бързаме. Да оставим нещата да се успокоят. Всяко нещо с времето си, както казваше бившият ти съпруг. По-добре помисли къде ли може да се е заврял.
— Точно това мисля. Избрал е място, което смята за най-сигурно. Само че къде ли е то?
Три дни по-късно, следвайки дискретно опела на Пешо, се озовавам в селището на брега на Мондзее. Някой ще каже, че това е черна неблагодарност — да шпионирам човека, който ми е спасил живота. Но какво да се прави — работата преди всичко.
Мондзее. Табаков обичаше това място. А сега ето че точно тук се мотае шофьорът му. Движи се насам-натам с опела, купува това-онова от дюкяните, сякаш Виена не му е достатъчна като пазар. Може би точно това избягва — да се мотае прекалено из Виена. Само че защо се е напъхал тъкмо в Мондзее. Уличките на селището не са удобни за маневриране. Нищо чудно, че подир няколко завоя Пешо и аз се засичаме. Дали той мене, дали аз — него, но се засичаме.
— Здрасти, Пешо, какво те води насам?
— Здрасти, другарю началник. Вие тук, на почивка ли?
— Ами нали знаеш какво ми е дереджето. Ако не беше ти, да ми спасиш живота…
— Нека по-добре да не говорим за това.
— Няма защо да се стесняваш от добротата си. Завиждам на Табаков, че има такъв помощник. Той как е?
— Не го знам. Нали ви казах.
— Това, че си изрекъл една лъжа, не те задължава да я повтаряш непрекъснато. Знаеш, че не съм от враговете на шефа ти.
Той мълчи.
— Хайде — подканям го, — какво се окуми. Табаков може да очаква от мене само добро.
— И аз така мисля. Но ми е наредено да се пазя от всички без изключение.
— От мене грудно ще се опазиш. Голям навлек съм. Хайде, думай.
Домашният пансион „Еделвайс“ е двуетажна вила в алпийски стип. Разположена е на отсрещната страна на брега, усойна и почти ненаселена, вероятно защото е захлупена от тежката сянка на издигащия се над нея горист склон. Тихо и изолирано място, великолепен пристан за любителите на самотата, но в момента неизползваем. Върху дъсчената ограда на имота е поставена табелка:
Респектиран от този надпис, ограничавам наблюденията си върху външния вид на вилата, като дискретно я изучавам, скрит между дърветата на гористия склон. Никакви признаци на живот. Или почти. Едва много по-късно млад човек излиза на терасата, издадена напред като козирка над водите на езерото, прави няколко крачки напред, оглежда се насам и натам, подир което си прочиства гърлото с една храчка и се прибира във вилата.
Младият шампион по далечно плюене ми е добре познат, което съвсем не ме задължава да му се обаждам. Ако Табаков е решил да се изолира в това усойно място с близнаците, нямам никакво основание да нарушавам спокойствието му. Единственото, което бих си позволил да направя, то е да проверя, дали и доколко моят приятел от младини действително си е осигурил спокойствие.
Търпеливо дочаквам нощта. Преживените съвсем наскоро кошмари са ме тренирали да блуждая с успех в мрачините. Няма сняг, няма луна, няма пазачи. Истинско щастие е, че го няма и Чърч, да се разджавка, щом ме подуши. Вече е възможно да проуча и вътрешността на пансиона, поне що се отнася до осветените помещения. За сега те са две: Големият хол с изход към терасата. И свързаната с него кухня, с прозорец и врата откъм задната част на постройката. Кухнята засега е пуста. Върху масата са струпани всевъзможни продукти, но част от тях вече са пренесени с подноси в хола, където в момента се развива действието.