Двамата близнаци са се разположили на дивана, заети с консумацията на донесените от кухнята деликатеси. Табаков, независимо от известното си чревоугодие, не участва в гощавката по девет причини, една от които е, че ръцете му са в белезници, а гърбът — прикован с въже за облегалката на стола, върху който седи. Позната ситуация.
— Много жалим, шефе, но трябва да караме по закона — говори Макс, като нагъва тънката филия, увенчана с дебел резен шунка.
— Природният закон — уточнява Мориц.
— Човек за човека е вълк — нали сам го казваше — напомня Макс.
— Щом е така, кои сме ние, да нарушаваме закона — добавя Мориц.
— Не е от злоба. Даже ми става жал, като те гледам — продължава Макс.
— На мене пък не ми е жал — доверява Мориц. — За цял живот ни зароби.
— И малко плащаше. От застрахователя свихме повече.
— Тя само техниката колко пари струва — забелязва Мориц, като привлича с жест вниманието на Табаков върху две черни куфарчета, облегнати на дивана.
— Какво ще кажеш, да ти пуснем ли техниката? — пита Макс.
— За тебе ще е безплатно — обещава Мориц. — С какво да почнем: със зъболечението или с нагревките?
Двамата временно са прекратили плюскането и се кискат в дует като улави. Шефът седи с непроницаем и леко сънлив израз, както обича да прави, за да демонстрира отчуждение. Предполагам, че още не е решил на какво трябва да разчита — дали само на хулигански гаври или на онова, от което най-много го е страх.
Сценката е занимателна, обаче аз нямам време да й се любувам. Завивам към задната страна на сградата и влизам през вратата на кухнята. Отварям всички кранове на голямата газова печка за готвене, сетне загасям лампата и пак излизам, като почти затварям отново вратата. Дано веселяците продължат по-дълго скеча, след кискането ще трябва да довършат и плюскането.
Трябва да са изминали петнайсетина минути от развъртането на вентилите, когато Макс или Мориц влиза в кухнята и спира стъписан пред факта, че няма осветление. Не бой се, казвам му на ума си и хвърлям пуснатата в действие запалка в помещението, като в същия миг се дръпвам навън. Пиротехническият ефект е на висота — бляскавият взрив от възпламенения газ и издънените прозорци са впечатляващи, но аз нямам време за съзерцание. Върнал съм се за секунди на терасата и съм разтворил вратата тъкмо в мига, когато вторият Макс или Мориц е скочил и стреснато гледа към лумналия през вратата облак от горящ газ.
Не разбирам нищо от източните бойни изкуства. Затуй се задоволявам по съвсем примитивен начин да строша най-близкия стол в главата на близнака. А понеже той явно е изпаднал в шок, затьтрям го през терасата и го блъсвам в езерото по дирите на одевешната му храчка. Надявам се, че алпийските води са достатъчно хладни, за да му върнат разсъдъка, в случай, че е оцелял.
— Разхлади ли се достатъчно, та да се сетиш и за мене? — пита Тетето, когато отново се връщам в хола.
И додето го освобождавам от въжето и белезниците, промърморва:
— Вече втори ден как ме тровят. Впръскват ми някакви дози в кръвта, та смъртта ми да добие вид на естествена.
— Трябва веднага да повикаме лекар.
— Няма как. Телефонната връзка е прекъсната. И не искам никакви срещи с полицията и с пресата.
Изправя се с леко полюшване, сякаш за да провери, дали все още е в състояние да се държи на нозете си. Побледнял е и диша тежко, но изглежда спокоен.
— Да изчезваме — настоява. — Подир малко цялата хижа ще лумне, а минути по-късно тук няма да можеш да се разминеш от полицаи и зяпачи.
Движим се надолу по тясна пътека, малко встрани от асфалтираната алея. Електрическото фенерче на Табаков ни помага да не се сринем в храсталака под нас.
— Ще ти подпиша чек, за да изтеглиш малко пари. Колкото да ни стигнат на първо време.
— В случай, че си закъсал — казвам, — аз също мога да ти услужа. Онази пачка, дето ми я набута в шлифера, още я пазя.
— Продължавай да я пазиш — окуражава ме ТТ. — С нея навярно ще те погребат.
— Не мога повече, трябва да си почина — изхърква по някое време. — Тази отрова, дето ми я впръскваха, изглежда почва да действа по-силно при движение.
Сяда да си поеме дъх на някакъв камък край пътеката. Заревото зад нас подсказва, че домашният пансион „Еделвайс“ Наистина е в пламъци. Тетето обаче не гледа натам, а слухти към алеята под нас в очакване на неизбежната публика.
Използвам паузата, за да му напомня за един въпрос. Вечният спорен въпрос между двама ни:
— Преди време бе обещал, че ще завещаеш имуществото си в полза на държавата ни.
— Ще го завещая — потвърждава Табаков с глух глас. — Ако оцелея…
— Ще оцелееш, разбира си. За всеки случай приготвил съм един текст.