— Благодаря за информацията.
— Нямате никакви причини да ми благодарите за каквото и да било. Всичко произтича от решението на покойния ми шеф. Апартаментът бе записан на името на Марта, за да се избегнат високите данъци, които би следвало да плаща, ако беше на негово име. Ето ви и ключовете.
Криста вади от бюрото си връзка ключове и ми ги подава.
— Благодаря. И понеже стана въпрос за завещание, бих искал да ви попитам…
— Шефът не е оставял завещание.
— Той обаче беше изразил пред мене нещо като последна воля…
— Пред вас? В качеството ви на какъв, ако смея да попитам?
— Вероятно знаете, че бях стар негов приятел.
— „Стар приятел“, това не е служебна длъжност. Доколкото разбирам вие сте тук в качеството си на шпионин.
— Не бих употребил точно такава дума. Пратен бях по-скоро за да обсъдя с Табаков съдбата на имуществото му след неговата смърт.
— Знам всичко за мисията ви и за продължителните ви опити да зомбирате шефа. Но щом сте негов стар приятел, би трябвало предварително да разбирате, че мисията ви е обречена. Той никак не беше податлив на внушения. И ако говорим за „последна воля“, волята му, доколкото схващах, беше да се създаде някаква фондация на името му с идеална цел…
— Разбирам — кимам. — Няма повече да ви отнемам времето.
И ставам.
— Не искам криво да ме разберете — произнася Брунхилда на раздяла. — Не ви приравнявам към другите измамници, които се въртяха около него заради парите му. Знам, че и вашата мисия е с идеална цел. Обаче вие сам знаете, че съществуват различни цели.
И като млъква за миг, сякаш търси някакви по-малко обидни думи, добавя:
— Вие воювате за един вече мъртъв свят, хер Боев.
— Как ще я караш от тук нататък? — питам Пешо. — Няма ли да се връщаш обратно в родината?
— Не съм навит да се връщам, другарю началник. Нали вече ви казах.
Говорим си в опела, докато чакам Марта да слезе от етажа. Тя е настояла да я докараме тук веднага след като е научила от мене голямата новина и сега държи да разгледа подробно апартамента, вече като стопанка на имота. Радостното оживление достига връхната си точка, когато разтваряме секретната стаичка, а подир туй и самата каса. Запомнил съм точно кодът на отварянето, макар в момента да съм се правил на разсеян. Сега оставям дискретно Марта сама да проверява съкровището си и слизам да я чакам долу с Пешо.
— Като го няма вече шефът, какво ще правиш? — питам шофьора.
— Имам си нов шеф. И пояснява:
— Криста. Малко е серт като главнокомандващ, но инак не е лоша по характер. Нали знаеш, другарю началник, всяка жена си има цака.
— Е, щом си стигнал до тази истина, няма какво да те мисля.
В това време пристигна и Марта. Противно на очакванията ми — с празни ръце.
— Реших, че по-добре е всичко да си остане тук. По-сигурно е, отколкото при мен.
— Съобразителна си — признавам. — Не ме бива за пазач. Особено след като и хлапетата вече ме взеха за мезе.
— От хлапетата не се боя — отвръща тя. — Те вече изчезнаха. Боя се само, че и ти ще изчезнеш.
Предварителният разговор с Карл Вебер по телефона е обещаващ. Журналистът проявява жив интерес към материала, за който му намеквам и се съгласява, че най-добре е разговорът ни да стане извън редакцията. Срещаме се същата вечер в жилището на самия Вебер.
Апартаментчето е таванско, но кокетно подредено. Усеща се педантичната грижа на стария ерген да направи по-уютно гнездото, където вероятно посреща млади колежки.
— Не съм по колежките — поклаща отрицателно глава Вебер в отговор на дебелашката ми шега, която пускам, колкото да проверя реакциите му. — Вие сте по-зрял от мене и вероятно с по-богат опит, но лично аз смятам, че интелектуалките са или грозни или прекалено самовлюбени.
Вече сме седнали — той на дивана, аз пък в креслото, тапицирани в импримета с весели цветове. Домакинът методично пълни лулата си — единственият неприятен навик, който забелязвам у него е тази воняща лула с нейния вонящ тютюн. После запалва, вдишва и издишва на няколко пъти дима като пухтящ локомотив и накрая запитва:
— Какво хубаво сте ми донесли?
— Мисля, че наистина е хубаво, като база за понататъшни реализации.
— В такъв случай да си направим по едно хубаво кафе.
Три часа по-късно помещението е задимено до такава степен, та понякога всеки от нас се взира тревожно в мъглата, питайки се дали събеседникът му е още тук или вече го няма. Изпили сме по пет-шест големи кафета на човек, а също и три-четири кани ябълков сок, понеже тук ябълковият сок е нещо като национална напитка. Колкото до броя на изприказваните думи, те са неизброими.