— Отварят — съобщи един от агентите по радиостанцията в колата.
— Ясно, Ла Фуентес — отвърна Линдъл.
Автомобилите на ФБР имаха радиопедал и микрофон на огледалото на предното стъкло, което означаваше, че шофьорът на всяка кола просто натискаше педала и говореше, без да се налага да вдига микрофона към устата си и да се излага на риск да го забележат. Бош бе чул, че в лосанджелиското управление най-после внасят такова оборудване, но първо щяха да го получат отделите за борба с наркотиците и екипите за специално наблюдение.
— Линдъл — каза той. — Случвало ли ти се е някога да говориш по радиото и да натиснеш спирачката по погрешка?
— Не още, Бош. Защо?
— Просто съм любопитен как работи тази чудна машинка.
— Всичко зависи от хората, които работят с нея.
Бош се прозя. Не можеше да си спомни кога е спал за последен път. Бяха пътували цяла нощ, за да стигнат до Лас Вегас, и прекараха остатъка от времето в обмисляне на наблюдението на банката.
— Ти как мислиш, Бош? — попита го Линдъл. — Кога ще се появят?
— Тази сутрин. Те искат да си вземат парите. Няма да чакат дълго.
— Да, може би.
— Според теб ще дойдат по-късно, така ли?
— Ако бях аз, щях да изчакам. Така, ако някой навън наблюдава и чака — независимо дали е от бюрото, от лосанджелиското управление, Пауърс или някой друг — слънцето ще го напече. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Да. Ако седим тук цял ден, когато настъпи моментът, няма да сме в добра кондиция.
Бош замълча и се загледа в Линдъл от задната седалка. Той забеляза, че агентът се е подстригал. Нямаше и следа от мястото, откъдето детективът беше отрязал опашката му.
— Мислиш ли, че ще ти липсва? — попита Бош.
— Какво да ми липсва?
— Да си под прикритие. Онзи живот, искам да кажа.
— Не, вече ми омръзваше. Ще се радвам да заживея нормално.
— Дори и момичетата ли?
Бош видя, че Линдъл бързо плъзва очи към Бейкър и после поглежда към него в огледалото. Трябваше да промени темата.
— Какво мислиш за паркинга сега, Дон? — попита Линдъл.
Бейкър огледа паркинга, който бавно започваше да се пълни. Откъм отсрещния край на банката имаше магазинче за понички и в момента повечето от колите спираха тук заради него.
— Мисля, че можем да влезем и да паркираме до онова магазинче — отвърна Бейкър. — Вече няма да изпъкваме прекалено.
— Добре тогава — каза Линдъл. Той леко повдигна глава така, че да говори към огледалото. — Хм, Ла Фуентес, тук е Рой Роджърс. Заемаме позиция. Ще се обадим от магазина за понички. Това е от задната ви страна. Предполагам.
— Прието — разнесе се отговорът. — Винаги си искал да си откъм опашката ми, нали, Рой?
— Смешен тип — рече Линдъл.
Наблюдаваха един час от новата си позиция, но не се случи нищо. Линдъл успя да приближи още повече колата и я паркира пред школа за раздавачи на карти в казина, която бе отдалечена от банката на разстояние приблизително половината от дължината на паркинга. Беше учебен ден и неколцина бъдещи раздавачи бяха паркирали отпред. Това бе добро прикритие.
— Не зная, Бош — наруши продължителното мълчание Лин-дъл. — Мислиш ли, че все пак ще се появят?
— Никога не съм твърдял, че става дума за нещо повече от предчувствие. Но все пак ми се струва, че всичко съвпада. Откакто дойдохме тук, съвпада още повече. Миналата седмица открих в стаята на Алайзо в „Мираж“ едно кибритче. Беше от „Ла Фуентес“. Даже да не се появят, смятам, че парите на Тони са в тази банка.
— Е, мисля да пратя Боб да провери. Ако се окаже, че депозитният сейф не е там, ще можем да прекратим наблюдението и да престанем да си губим времето.
— Ти командваш парада.
— Прав си.
Още две минути изтекоха в напрегнато мълчание.
— Ами Пауърс? — попита Линдъл.
— Какво Пауърс?
— Не виждам и него, Бош. Когато пристигна сутринта, ти твърдеше, че щял да дойде тук да я търси, че щял да я направи на решето. Е, къде е той?
— Не зная, Линдъл. Но ако ние сме достатъчно умни, за да се сетим за това, той също ще се досети. Не се съмнявам, че когато е проследил Тони, той е разбрал къде е депозитният му сейф и просто е пропуснал да ми го каже по време на малкия ни разговор.
— И аз не бих се изненадал. Но все пак мисля, че от негова страна би било глупаво да дойде тук. Не може да не се досети, че ще устроим засада.
— „Глупаво“ не е точната дума. Това си е живо самоубийство. Но предполагам, че не му пука, Линдъл. Той просто иска да я очисти. А ако и той получи някой и друг куршум, е, такъв е животът. Както вече ти казах, той беше готов да се направи на камикадзе още в участъка, когато смяташе, че Вероника е там.