Бош посочи към последната отметка във формуляра. Грет-хен Алекзандър бе отваряла сейфа пет дни преди това — в срядата след убийството на Тони Алайзо. Линдъл се втренчи в документа.
— Господи, мислиш ли, че го е изпразнила?
— Да, Рой, сигурен съм.
— И е изчезнала, така ли? Ти си я търсил, нали?
— Потънала е вдън земя, човече. Аз също изчезвам.
— Тръгваш ли си?
— Вече дадох показанията си. Доскоро, Рой.
— Да, добре, Бош.
Детективът се насочи към изхода. Когато отвори вратата, Линдъл повика името му.
— Но защо е прехвърлил всичко в нейния сейф?
Агентът все още държеше формуляра и го зяпаше, сякаш неочаквано може да отговори на всичките му въпроси.
— Не зная, но имам хипотеза.
— Каква, Бош?
— Бил е влюбен в нея.
— Той ли? В такова момиче?
— Човек никога не знае. Хората се убиват един друг поради какви ли не причини. Предполагам, че също се влюбват поради какви ли не причини. Трябва да го приемеш, когато се случи, независимо дали е такова момиче, или… някое друго.
Линдъл просто кимна и Бош излезе навън.
Бош, Едгар и Райдър взеха такси до сградата на ФБР и се качиха на собствената си кола. Хари каза, че иска да наминат покрай къщата в северен Лас Вегас, в която беше израснала Гретхен Алекзандър.
— Тя няма да е там, Хари — отвърна Едгар. — Шегуваш ли се?
— Зная, че няма да е там. Просто искам да поговоря малко със старата госпожа.
Той откри къщата без да се загуби и паркира в отбивката. Маздата все още бе там и като че ли не беше помръдвала.
— Ако искате, останете в колата. Ще се забавя само за минута.
— Ще дойда с теб — отвърна Райдър.
— Аз ще остана и няма да спирам климатика — каза Едгар. — Всъщност, предлагам да карам първи на връщане.
Той също излезе от автомобила и зае мястото на Бош зад волана.
Бош почука на вратата и тя скоро се отвори. Старата дама трябва да бе чула или видяла колата им.
— Да — рече тя, като открехна вратата съвсем леко. — Гретхен още не се е прибирала.
— Зная, г-жо Алекзандър. Всъщност искам да разговарям с вас.
— С мен ли? За какво, за Бога?
— Бихте ли ни пуснали вътре? Тук е горещо.
Тя отвори вратата с примирено изражение на лице.
— И вътре е горещо. Не мога да си позволя да включа климатичната инсталация на по-малко от двайсет и шест градуса.
Бош и Райдър влязоха в дневната. Детективът представи партньорката си и тримата седнаха. Сега Бош седна на ръба на дивана, спомняйки си как беше хлътнал предишния път.
— Добре, за какво става дума? Защо искате да разговаряте с мен?
— Искам да ми разкажете за майката на внучка ви — отвърна Бош.
Старицата зяпна и той забеляза, че Райдър е също толкова объркана.
— За майка й ли? — попита Дороти. — Майка й отдавна я няма. Нямаше благоприличието да види как расте собственото й дете. Майка й няма значение.
— Кога си е тръгнала?
— Преди много време. Гретхен още беше в пеленки. Просто ми остави бележка, в която ми пожелаваше късмет. Беше си тръгнала.
— Къде е отишла?
— Нямам никаква представа и не искам да зная. Добре, че се отървах от нея, ето какво ще кажа. Да обърне гръб на онова прелестно момиченце. Нямаше благоприличието поне да се обади или да прати картичка.
— Откъде знаете, че още е жива?
— Не зная. Може отдавна да е умряла. Изобщо не ме интересува.
Старицата бе лоша лъжкиня — от онези хора, които започват да говорят по-високо и да се преструват на ядосани, когато лъжат.
— Но ви е пращала пари, нали? — попита Бош.
Жената намусено погледна надолу към ръцете си и това потвърди предположението му.
— Колко често?
— Един-два пъти на година. Изобщо не беше достатъчно, но няма значение.
— Как получавахте парите?
— По пощата. Бяха в брой. Зная, че идваха от Шърмън Оукс, Калифорния. Пощенското клеймо винаги беше оттам. Защо ме разпитвате за тези неща?
— Как се казваше дъщеря ви, Дороти?
— Тя е от първия ми съпруг. Тогава се казвах Джилрой, така се казваше и тя.
— Дженифър Джилрой — рече Райдър, повтаряйки истинското име на Вероника Алайзо.
Старицата изненадано погледна към Райдър, но не я попита откъде знае.
— Наричахме я Джени — каза тя. — Както и да е, нали разбирате, когато започнах да гледам Гретхен, бях омъжена за втори път и имах нова фамилия. Дадох я на детето, та хлапетата в училище да не я дразнят за името й. Всички винаги са си мислели, че съм нейна майка и ние нямахме нищо против. Никой не трябваше да разбере истината.
Бош само кимна. Сега всичко заставаше на мястото си. Вероника Алайзо бе майка на Лейла. Тони Алайзо се беше прехвърлил от майката на дъщерята. Нямаше какво друго да каже или да попита. Той благодари на старицата и докосна Райдър, за дай даде знак да излезе навън първа. На стъпалата пред входа Хари спря и погледна към Дороти Алекзандър. Преди да заговори, той изчака Райдър да се отдалечи на няколко крачки към колата.