— Какво мислиш за нея? — най-после попита той, когато излязоха от служебния паркинг.
— За опечалената вдовица ли? Мисля, че от брака им не е било останало нищо. Поне накрая. Но не зная дали това може да означава, че го е убила тя.
— Нямаше никакви снимки.
— По стените ли? Да, забелязах.
Бош запали цигара и Райдър не възрази, макар че според правилника на управлението пушенето в полицейска кола представляваше нарушение.
— А ти какво мислиш? — попита тя.
— Още не съм сигурен. Ти вече го каза. Ако случайно свършиш леда, можеш да сложиш в чашата си нейната печал. Има още някои неща, които продължавам да обмислям.
— Като например?
— Като например целия онзи грим, който носеше, и начина, по който взе значката от ръката ми. Не ми се е случвало никой друг да го прави. Като че ли… не зная, като че ли ни очакваше.
Когато стигнаха на входа на „Арчуей пикчърс“, Мичъм стоеше под двойно умаленото копие на Триумфалната арка, пушеше и ги чакаше. Носеше спортно яке и риза за голф. Когато видя колата на Бош, на лицето му се изписа широка усмивка. Десет години преди това двамата се бяха засекли в „Грабежи и убийства“. Никога не се бе случвало да са партньори, но бяха работили заедно в едни и същи спецчасти. Мичъм напусна точно когато трябваше. Подаде молба месец след като записът на Родни Кинг попадна в новините. Той разбираше. Казваше на всички, че това е началото на края. „Арчуей“ го назначиха за заместник-директор по охраната. Добра работа, добри пари, освен двайсетгодишната му пенсия, равняваща се на половин заплата. Именно него споменаваха, когато ставаше дума за хитър ход. А сега, с цялото бреме, което носеше на плещите си полицейското управление в Лос Анджелис — записа Кинг, безредиците, комисията „Кристофър“, О. Дж. Симпсън и Марк Фърман — пенсионираните полицаи имаха късмет, ако компания като „Арчуей“ ги наемеше да пазят на портала.
— Хари Бош — рече Мичъм и се наведе да погледне в колата. — Какво се е случило?
Първото нещо, което Бош забеляза, беше това, че от последното им виждане Мичъм си е оправил зъбите.
— Чъки. Колко време мина. Това е партньорът ми, Кизмин Райдър.
Райдър и Мичъм си кимнаха и той я изгледа за миг. По негово време чернокожите жени детективи бяха рядкост, макар че се бе пенсионирал не повече от пет години преди това.
— Какво става, детективи? Защо искате да влезете вътре и ме изкарвате от горещата вана?
Той се усмихна и показа зъбите си. Знаеше, че са били забелязани, помисли си Бош.
— Водим разследване. Искаме да огледаме офиса на жертвата.
— Тук ли е? И кой е той?
— Антъни Н. Алайзо. „ТНА продъкшънс“.
Мичъм присви очи. Лицето му имаше силния загар наиграч на голф, който никога не пропуска да поиграе в събота сутрин и обикновено успява да се измъкне от работа за някой и друг удар поне един-два пъти седмично.
— Нищо не ми говори, Хари. Сигурен ли си, че той…
— Провери, Чък. Тук е. Бил е тук.
— Добре, знаете ли какво, оставете колата на главния паркинг и ще се върнем в офиса ми да пийнем по нещо и да потърсим вашия човек.
Той посочи към паркинга зад портала и Бош направи точно така, както му каза Мичъм. Паркингът бе почти празен и се намираше до огромно студио, боядисано отвън в синьо на бели облачета. Използваше се за външни снимки, когато истинското небе беше скрито от смога.
Двамата последваха Мичъм пеша до офиса на охраната. На влизане минаха покрай стая със стъклени стени, в която седеше мъж в кафявата униформа на „Арчуей“, заобиколен от видеомонитори. Човекът четеше спортната страница на „Таймс“, но бързо хвърли вестника в кошчето за боклук до бюрото, когато видя шефа си.
Бош забеляза, че Мичъм като че ли не му обърна внимание, защото в това време държеше вратата отворена пред тях. Когато се обърна, той небрежно поздрави пазача в стъклената кабина и поведе двамата детективи към офиса си.
Той седна зад бюрото си и се обърна към компютъра. Екранът показваше галактическа битка между строени в боен ред космически кораби. Мичъм натисна един от клавишите и скринсейвърът изчезна. Той помоли Бош да му повтори името на Алайзо и го вкара в компютъра. После обърна монитора така, че детективите да не могат да виждат екрана. Бош се раздразни, но не каза нищо.
— Прав си — след няколко секунди се обади Мичъм. — Тук е бил. В сградата „Тайрън пауър“. Държал е една от онези дупки, които дават под наем на външни лица. В целия апартамент има три офиса. Тримата нещастници там имат обща секретарка, която върви заедно с наема.
— От колко време е бил там? Пише ли?
— Да. Почти от седем години.
— Какво друго пише?
Мичъм погледна към екрана.