— Добре — каза накрая. — Радвам се, че пак се разбираме.
4.
За професор Майкъл Макартър денят беше започнал преди петнайсет часа в мрака на студената нюйоркска зимна утрин. Оттам прекоси два континента и един океан, пътувайки с всевъзможни превозни средства — от синята маршрутка с неработещо отопление до мястото в първа класа на лъскав нов боинг. Смени три самолета, изяде няколко порции от онова, което авиолиниите евфемистично наричаха „храна“, и измина близо петнайсет хиляди километра. Сега, само на минути от крайната си цел, той най-после започваше да се пита дали всичко това не е ужасна грешка.
Макартър седеше в задния отсек на хеликоптера на Хоукър върху тясна ивица жълто-кафяв брезент, която минаваше за седалка. Двигателят над главата му бясно виеше и перките шибаха въздуха със звук, който разтърсваше тялото му като грохот на мощни бас колони. През отворената врата насреща му нахлуваше тропически въздух и се виждаха внезапно прелитащи тъмнозелени силуети, които навярно бяха дървета. Всичко в кабината се тресеше, подскачаше и вибрираше със своя собствена честота, което несъмнено допринасяше за зловещите тънки пукнатини, които виждаше около повечето сглобки и нитове.
— Какво правя тук, по дяволите? — произнесе той.
Майкъл Макартър вече петнайсет години беше професор по археология в престижен нюйоркски университет. Шейсетинагодишен афроамериканец, той бе висок и изискан, с посивяваща по слепоочията коса и телени очила. В началото на кариерата си беше публикувал често, а през последните години се бе превърнал в любимец на медиите, участваше в няколко програми на обществената телевизия и изнасяше пленарни лекции на различни конференции и симпозиуми, нещо, за което дълбокият му звучен глас го правеше изключително подходящ.
НИИ го бяха преследвали почти шест месеца. На два пъти любезно им отказа, след което престана да отговаря на писмата и имейлите им. После, в момент на слабост — не знаеше как другояче да го определи — се съгласи да разговаря по телефона с Даниел Лейдлоу и тя го убеди, че това е възможност, която не може да си позволи да пропусне.
И сега, докато зяпаше през отворената врата сенките, които прелитаха прекалено наблизо и прекалено бързо, той беше сигурен, че е направил грешен избор.
Макартър се обърна към пилотската кабина и натисна бутона на интеркома.
— Не трябва ли да летим малко по-високо?
Пилотът се завъртя и се вгледа в него иззад тъмните си очила. Отговорът му прозвуча смущаващо.
— Съжалявам, професоре. Ако двигателят се повреди, тия неща падат като камък. Ако на вас ви е все едно, аз предпочитам да съм по-близо до земята.
Лъжеше, разбира се. Хеликоптерите си имаха собствен начин за спускане при отказ на двигателя, наречен авторотация, и допълнителната височина само помагаше, но пилотите обожаваха да лъжат „профаните“ — дори повече от това да си разправят небивалици помежду си.
Макартър се озърна наоколо.
— Ами ако не ми е все едно?
Този път Хоукър само се засмя и вертолетът продължи да се носи непосредствено над дърветата.
Ученият се отпусна назад в седалката и се зае да оглежда интериора на кабината. Срещаше погледите на спътниците си, само и само вниманието му да не е приковано към отворената врата. Придружаваха го трима души, двама от които бяха от НИИ: свързочникът Марк Поласки и лингвистът Уилям Девърс, който говореше местни езици. С тях пътуваше и студентката Сюзан Бригс, която Макартър се беше съгласил да вземе по настояване на своя декан.
Едва двайсет и една годишна, тя щеше да запише магистърска програма по археология. Професорът й беше водил два курса и я намираше за отлична студентка, макар и доста затворена. Падаше си малко мъжкарана, почти не носеше грим и предпочиташе дънки и тениски пред по-стилно облекло. Гласът й звучеше нервно и въпреки интелигентността си тя често използваше суперлативи и думи, който за нея и останалите младежи явно означаваха нещо съвсем различно, отколкото за него.
Макартър не знаеше нищо за нея извън аудиторията. Освен че има богати, вечно отсъстващи родители, които са много близки с декана, и че ако не се върне жива и здрава, ще му почернят живота. По време на полета му беше обяснила, че родителите й искали да прекара пролетта в Европа, започвайки от Париж. Не можели да разберат защо заминава на такова пътуване. Както обикновено, накрая й позволили и на прощаване майка й я осведомила, че щели да оставят билета за Париж отворен, в случай че джунглата не й допадне. С други думи, смятали, че няма да издържи и седмица.