— Имаш ли още радостни новини? — попита Хоукър.
— Да, още две неща. Първо, в кръвта на мъжа, от чийто труп извадихме ларвата, имаше ензим, който пречи на съсирването и позволява на съществото да се храни от нея. Той най-вероятно се инжектира в момента на убийството — така правят комарите, когато смучат кръв. Според мен същият този ензим забавя и разлагането.
— А второто нещо?
Даниел се озърна към дърветата в края на поляната.
— Ако наистина се нуждаят от толкова много храна, тези зверове имат проблем. Колкото повече животни убиват, толкова по-малко храна им остава, а и няма в какво да снасят яйцата си. Най-вероятно са избили или изяли всичко в района и са започнали да го напускат в търсене на плячка. Сигурно затова не ги видяхме още с идването си. Ние всъщност се озовахме в съвсем пуста местност, като част от джунглата, изгоряла при пожар — там си в безопасност, защото огънят вече е отминал нататък.
Хоукър се замисли за онова, което бяха видели в гората. Даниел явно имаше право.
— Това ни е дало глътка въздух — заключи той. — Но защо тогава се връщат?
— Може да са ни надушили — предположи тя.
Преди да успее да я попита нещо друго, при тях дотичаха професор Макартър и Сюзан Бригс.
— Правим голяма грешка — високо заяви археологът.
— За какво говориш? — учуди се Даниел.
— Грешка е да оставаме тук. Трябва да сме там. — И посочи към дърветата. — При индианците холокуа.
Хоукър вдигна вежди и попита:
— При хората, които ни отправяха смъртни заплахи?
— Знам. — Макартър вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Помня какво казах тогава. Но смятам, че е било колкото заплаха, толкова и предупреждение. Мисля, че са знаели какво ще се случи, ако влезем в храма.
— Откъде са знаели? — попита Даниел.
— Защото се е случвало и преди. Когато търсехме радиостанция, Кауфман ми каза, че сте пратили друга експедиция преди нас, която просто изчезнала. Сигурен съм, че се опитваше да ме привлече на своя страна, но въпреки това едва ли ме е излъгал.
— Така е — призна тя. — Не знаехме, че са стигнали дотук, но намерихме част от снаряжението им.
Макартър кимна, оценявайки честността й.
— Според Кауфман някакъв мъж на име Диксън се спасил. Измъкнал се оттук със счупен крак и после му го ампутирали, защото гангренясал — обаче успял да запази находката си, кристал, взет от храма, същия като кристалите на Мартин.
— Добре — отвърна Лейдлоу. — И какво означава това?
— Означава, че вашата първа експедиция не само е открила това място — поясни професорът. — Отворили са храма и са влезли вътре. Но когато пристигнахме, той беше затворен. Кой го е затворил? Някой трябва да го е направил и определено не са били мъжете, хукнали презглава из джунглата в опит да се спасят. Кой тогава? Има само един възможен отговор. Индианците холокуа. Дошли са и са върнали камъка на мястото му, за да задържат онези зверове вътре.
— А пожарите? — попита Даниел.
— Същото. Грешни заключения въз основа на неверни предположения. „Огън за огън“ — повтаряха те, спомнете си. „Огън за чумата“. Тогава решихме, че чумата сме ние. Само че огънят е бил за дърветата, където намерихме това нещо. — Той посочи ларвата. — Според мен са искали да ги изгорят, да унищожат гнездата, преди ларвите да са се излюпили. Снощи пак чухме гласовете и барабаните им. Помислихме си, че се готвят за бой или нещо подобно. Обаче те не ни нападнаха и ако си спомняте, зверовете изчезнаха, когато чухме барабаните. Явно индианците са ги преследвали.
— С копия и тояги? — усъмни се Лейдлоу.
— И с ями, пълни с вода — напомни им Макартър, за странния капан при Стената на черепите.
— Но защо им е да го правят? — настоя Даниел. — Това е почти самоубийство.
— Защото не са просто някакви първобитни номади. Те са потомци на маите, които са живели на това място. Индианците холокуа са племето, което е останало тук.
— Като в легендата за Тулан-Суюа ли?
— Да — отвърна археологът. — Само че се е случило наистина. Напълно сигурен съм, че действителността не се различава много от митовете. Поне що се отнася до това място.
Той се обърна към Хоукър.
— Не разбираш ли, това е отговорът на твоя въпрос. Ти ме попита защо им пука за това място. Единственият отговор, който ми хрумна тогава, беше, че няма причина. Логично е да го отминават като всяко друго място в джунглата, без да му обръщат внимание. Най-много да го смятат за нещо странно. Обаче те не го отминават, връщат се всяка година, горят дърветата и разчистват растителността, както според Блекджек Мартин правели при Стената на черепите. Грижат се за мястото и го пазят от пришълци, година след година, век след век, защото е тяхно. Благодат или проклятие, то им принадлежи.