— Какво?! — ахна някой.
— Мисля, че трябва да останем — повтори той.
Девърс изпусна раницата си.
— Майтапиш се.
— Тук няма да издържим — меко възрази Хоукър; — Ако искаш да се прибереш у дома, това е единственият начин.
— Длъжни сме — настоя Макартър. — Онези същества са на свобода, защото ги пуснахме ние. Ние отворихме храма, като групата на Диксън преди нас. Не обърнахме внимание на предупреждението. Сега камъкът е унищожен и храмът не може да бъде затворен, а ние си отиваме просто ей така?! И оставяме индианците холокуа да се борят с чудовищата… или да загинат, опитвайки се да ги отблъснат?!
Другите мълчаха.
— Не само ние сме заплашени от тази опасност — продължи професорът. — Заплашено е всичко наоколо, холокуа, другите племена, нури, надолу по реката. Тези създания са като чума, като рояк скакалци — нямат естествени врагове, само че не унищожават реколтата, а всичко живо в района.
Той плъзна поглед от лице на лице.
— Освен племето холокуа и дъждът, нищо не може да ги спре. Е, индианците няма да издържат още дълго и понеже храмът е отворен, дори дъждовете ще са безсилни да навредят на зверовете. Те ще се скрият вътре като хлебарки от светлина и когато дъждовният сезон отмине, отново ще изпълзят и ще продължат да унищожават всичко живо в джунглата, придвижвайки се към нови ловни територии. Ще си проправят път в гората като пожар, търсещ ново и ново гориво, докато накрая стигнат до други места, където могат да се крият от дъждовете, места с прозорци, мазета и врати. Племето холокуа се е нагърбило да се бори с тях. Спазват клетва, дадена преди три хиляди години, и ще платят за това с живота си.
— На кого му пука, по дяволите? — обади се Девърс.
Верховен го блъсна на земята и се озъби:
— Ти нямаш глас.
— Ако си тръгнем сега, може да се спасим — невъзмутимо продължи ученият. — А може и да загинем. — Той се обърна към Хоукър. — Признавам, съдейки по всичко, което видях, твоят план би трябвало да успее, ако се доберем до водата. Но това не е сигурно. До залез остава само час и се съмнявам, че ще стигнем толкова бързо. — Макартър погледна Бразош, който едва вървеше и значително щеше да забави придвижването им в джунглата. И това не беше единственият проблем. Астмата на Сюзан не й позволяваше да тича дълго или да върви бързо. Даниел куцаше заради наранения й в пещерата прасец и кракът й постоянно се схващаше.
Преходът, който трябваше да им отнеме малко повече от час, щеше да продължи три-четири, може би дори пет часа — и то по тъмно.
— Ако сега напуснем това място, ще знаем, че сме погубили цял един народ, че сме им навлекли това проклятие и сме ги зарязали тук да умрат — настоя Макартър. — Мъже, жени и деца — цяло село. Но ако останем, можем да запазим превъзходството си, морално и физически. Можем да се бием с онези зверове при наши условия и навярно да ги задържим достатъчно дълго, за да дадем възможност на племето холокуа да възстанови силите си и да си възвърне контрола. Не сме в състояние да затворим храма, но можем да попречим на чудовищата да се върнат вътре, поне за известно време. — Той всъщност не вярваше, че ще се спасят, ако напуснат поляната, а смяташе, че нямат право да си тръгнат. — Може би вече не става дума просто за живота и смъртта. А за какво живеем и за какво ще умрем.
Когато свърши, над групата надвисна тежко мълчание. Някои гледаха в далечината, други в краката си, навсякъде другаде, но не и него.
Даниел го беше слушала внимателно. И нейното сърце тежеше от всичко, случило се през последните дни. Спомняше си думите на Хоукър, неговото предупреждение, че ще съжалява, задето е останала, че ще платят скъпо за онова, което са направили.
Струваше й се малко вероятно някой от тях да се спаси, но като погледна Бразош, последния оцелял от носачите, които бе наела, си помисли, че той със сигурност няма да остане жив.
Всъщност навярно нямаше никакъв изход. Ако останеха, зверовете скоро щяха да надделеят и да си върнат храма. Ако напуснеха поляната, чудовищата щяха да получат гнездото си без съпротива и пак да плъпнат из джунглата в търсене на храна. Щяха да открият групата им много преди те да стигнат до най-близкия поток, и това щеше да е краят.
Добри хора, помисли си Даниел. Нейните хора. И след няколко часа всички щяха да са мъртви.
Освен ако нямаше друг начин.
Беше дошла и останала, защото довеждаше всичко докрай, защото беше такава. Но въпреки всичките й усилия нямаше какво да открият. Сега оставаше да направи само едно, да изпълни една-единствена задача — да върне хората си у дома. И предполагаше, че това ще й отнеме всичко.