Тя се обърна към Макартър и каза:
— Аз доведох всички ви тук. Излъгах ви за причините и опасността. Обясненията нямат значение, но ви моля да ми повярвате — наистина съжалявам. Нещо повече, разбирам защо искаш да останеш… но не може. Трябва да си тръгнете… всички. Това е мое задължение. Аз ще остана и ще отблъсквам тези същества, докато мога. Ако другите помагат на Бразош, докато Хоукър и Верховен пазят фланговете ви, ще се придвижите по-бързо. Аз ще остана тук и ще стъжня живота на чудовищата, докато вие пътувате към реката. Може би ще успея да отвлека вниманието им достатъчно дълго. Не се знае, няколко часа може да са от значение.
Макартър се усмихна и отвърна:
— Много смело от твоя страна. Но за мен това не променя нещата. Никъде няма да ходя. Не и този път.
— И аз ще остана, ако всички вземем такова решение — присъедини се Сюзан.
Бразош кимна, сякаш знаеше, че преходът в джунглата ще е непосилен за него.
— Може би онзи хеликоптер все пак ще дойде?
Девърс изруга и замърмори, като гледаше да е далече от Верховен. Накрая всички погледи се насочиха към Хоукър.
Още откакто всичко отиде по дяволите, той имаше едно-единствено желание — да изведе всички оттам. Да върне Сюзан, Бразош и Макартър в Манауш, където щяха да са в безопасност, където кръвта им нямаше да лепне по неговите ръце. Макартър очевидно изпитваше същото, само че в представите му тяхната отговорност беше много по-голяма. А Даниел… Той се обърна към нея и погледна лицето й, нейното потно, мръсно и красиво лице. Тя явно бе съгласна с Макартър.
— Знаете, че не можем да победим — каза пилотът. — Разбирате го, нали?
Професорът сви рамене.
Даниел се усмихна и отбеляза:
— Точно от онези битки, които ти винаги водиш.
Хоукър се озърна наоколо и отново насочи поглед към потъващото на хоризонта слънце. Предпочиташе да си тръгнат, защото това му подсказваше инстинктът за самосъхранение, но добре разбираше защо Макартър и Даниел правят този избор. За Макартър това означаваше да живее за нещо важно, да умре за него, ако се наложи, постъпка, която придаваше на живота му смисъл. За Даниел това щеше да е изкупление, шанс да компенсира грешките си. За него самия може би щеше да е и двете.
Той погледна професора и Даниел почти с благодарност и каза:
— Ще трябва да запалим огньове. Колкото повече, толкова по-добре.
Пик Верховен отвратено поклати глава. Не даваше пукната пара за индианците, екосистемата и всичко останало от дългия списък на Макартър, но вярваше във войнишкия закон: никога не предавай братята си. Хоукър се беше върнал при тях и въпреки че можеше да се добере до реката сам, южноафриканецът нямаше да ги остави.
— Така значи. Поредният кръстоносен поход, а? — озъби се той на Хоукър.
Двамата дълго се взираха един в друг, после наемникът се обърна към другите.
— Е, нали го чухте? Да вървим да палим проклетите огньове.
През следващия час запалиха трийсет огъня около поляната, като използваха за гориво плат, сухи храсти и съчки. Втори огнен обръч опасваше окопите им. После зачакаха, окъпани в мъждукащата светлина, докато сенките ставаха все по-плътни и нощта бързо се спускаше над тях.
47.
Същата вечер Даниел Лейдлоу сънува себе си. Спеше, отпусната неподвижно, докато от нощното небе към нея се спускаха три огромни птици. Два бухала и сокол се бяха вкопчили в битка, докато стремглаво се носеха към земята.
В последния момент се разделиха, отлетяха в различни посоки и заподскачаха по тревата, преди отново да се извисят в мрака над храма, за да подновят битката.
Когато се спуснаха повторно, дърветата се разлюляха и сипакните нападнаха от джунглата. В съня си не можеше да тича, да се движи или дори да извика, за да предупреди заспалите си другари.
Стресна се. Сърцето й бясно туптеше, ризата й лепнеше от пот. Но когато се озърна наоколо, нощта изглеждаше тиха и спокойна. Слаб влажен ветрец погали нежно лицето й.
Въпреки съня и неясния изход от битката Даниел се чувстваше изненадващо освежена. Може би няколкото часа отдих я бяха ободрили повече, отколкото предполагаше, или пък се дължеше на чувството, че най-после е взела правилното решение в цялото това безумие.
Тя въздъхна, облегна се на полегатата стена на окопа си и забеляза, че Хоукър стои на пост на няколко крачки от нея. Не беше сигурна, но на мъждукащата светлина на огньовете й се стори, че пилотът се усмихва.