— Какво си намислил? — попита тя.
— Просто те гледах, докато спиш.
— Нямаш ли си друга работа?
— Имам, обаче не е толкова забавна.
Тя го погледна подозрително.
— Бълнуваше — поясни пилотът.
— Сънувах — отвърна тя. — Макартър ми разказа за тези птици. Пратеници на боговете: сокол и еднокрак бухал. В съня ми се сражаваха, разкъсваха се един друг в битка на живот и смърт.
— Какъв еднокрак бухал?
— Пратеник на Шибалба. Намерихме символа върху един от камъните, които купих.
— А соколът?
— Пратеник на Хуракан, бога на небето — онзи, който праща дъжда. Биеха се за това място.
Тя се огледа наоколо. Над поляната цареше тишина. Малките огньове пламтяха в далечината.
— Кой победи? — попита Хоукър.
Тя заразтрива тила си.
— Не знам: Но после нападнаха сипакните и аз… аз… — Гласът й секна. Зачуди се дали сънят означава, че е убила другарите си, а неспособността й да ги предупреди подсказва, че ги е подмамила там под фалшив претекст. Отново обходи с поглед поляната, търсейки движение и изобщо нещо необичайно. Пълният покой наоколо я порази. — Това беше просто сън — рече накрая, сякаш едва сега го осъзнаваше.
Хоукър й се усмихна, взирайки се в очите й достатъчно дълго, за да я смути.
— Може би — рече той и се извърна.
Даниел се вгледа в лицето му. Вече познаваше тази дяволита усмивка.
— Какво криеш?
Пилотът кимна към небето и тя погледна натам. Пълната луна сияеше като морски фар, достатъчно ярка, за да хвърля сенки по земята, нещо, което не бе забелязвала в ярко осветените градове. Като малка, баща й беше донесъл телескоп и тогава разцъфтя интересът й към науката. Опита се да си спомни имената на кратерите и грамадните сиви морета, които научи, докато търсеше Морето на спокойствието, където хората за пръв път бяха стъпили на друго небесно тяло.
Гледката беше успокоителна, но не особено интересна, поне докато не отклони вниманието си от самата луна. И изведнъж видя онова, което Хоукър искаше да й покаже: призрачнобял ореол, заобикалящ сияйния диск.
— В Марежо го наричат „луа де агуа“ — каза той. — „Водната луна“. Влагата във въздуха разсейва лунната светлина. Това значи, че дъждовете идват.
Внезапно я обзе надежда, придружена от страха, че може да се окаже измамна.
— Вятърът също промени посоката си — добави Хоукър. — Сега духа от север, от Карибите. Влагата се усеща.
И Даниел наистина я усети — въздухът беше мек, влагата тежеше с онова вездесъщо присъствие, което обикновено се среща в тропиците и което липсваше, откакто бяха напуснали Манауш.
— Дъждовете идват — повтори пилотът. — Може би утре, може би вдругиден, но идват.
Даниел отново се вторачи в призрачната луна. За пръв път от началото на хаоса й се струваше, че наистина може да се спасят.
48.
Първата половина от нощта мина спокойно, навярно заради огньовете или заради големия брой ранени предишната нощ зверове. Но после сипакните отново започнаха да дебнат около поляната. Задействаха сензорите поне десет пъти, привличайки към себе си кратки автоматични откоси, на два пъти някое от чудовищата се опита да излезе на открито и не стигна много далеч.
Хоукър уби и двете създания с тежкия автомат „Барет“. Първото просто се строполи на земята и остана неподвижно. Второто беше разкъсано като керамична мишена на учебно стрелбище. Малко по-късно сред дърветата избухна взрив, когато едно от чудовищата се опита да отмъкне заредения с експлозиви труп.
След това съществата станаха по-предпазливи и стояха на разстояние от края на поляната, далеч от мъждукащата светлина на огньовете и пронизващия червен лъч на лазера. Призори изчезнаха и хората се захванаха за работа.
Докато слънцето се издигаше на хоризонта, те започнаха да пренасят оръжието и боеприпасите си на върха на храма, място, което щяха да отбраняват докрай.
Планът беше прост: да задържат сипакните на разстояние до началото на дъждовете. От покрива на храма щяха да имат отлична видимост и зверовете буквално трябваше да щурмуват цитаделата, за да се върнат в пещерата.
Отначало предполагаха, че може да ги нападнат от всички страни, но когато проучи стените на пирамидата, Макартър се възхити от строителното майсторство на маите. Трите страни без стълбища бяха стръмни, най-малко седемдесет градуса, камъните бяха наредени плътно един до друг, а повърхностите им бяха гладки и хлъзгави. Въпреки невероятната способност на зверовете да се катерят, той се съмняваше, че могат да се изкачат по тези стени. Фронталната атака и стълбището бяха главният проблем.