За да се защитят, изкопаха плитка траншея на три метра от началото на стълбището, която опасваше цялата предна страна на храма и по една четвърт от двете странични. Покриха я с найлонови платнища и чували за боклук, които бяха взели, за да опаковат артефактите и други съкровища. Напълниха я с керосин и домъкнаха един от двата оцелели варела до нея. Останалите експлозиви бяха разположени в различни точки наоколо и като допълнителна защита преместиха металните шипове и другите препятствия от вътрешната й страна.
Работиха, без да вдигат глава, през целия ден, докато светлината бавно започна да помръква. Късно следобед хоризонтът избледня, във въздуха тегнеше влага. Хълмовете, които по-рано се различаваха от върха на пирамидата, вече не се виждаха. Лишен от блясъка си, идеално кръглият оранжев слънчев диск плуваше в мътнобялото небе.
Всички членове на експедицията вече знаеха онова, което Хоукър беше разбрал: дъждовете идваха и щяха да ги спасят — стига да издържаха до тогава. Ала подозираха и че наближаващите бури ще доведат сипакните, привличайки ги като сирена към единственото място, където можеха да намерят убежище в радиус от петнайсет хиляди километра. И затова бързаха да довършат приготовленията си навреме.
Хоукър и Даниел се върнаха в джунглата и се опитаха да калибрират наново сензорите, така че да следят не само земята, но и дърветата. Пилотът стоеше на пост с най-здравото от оцелелите кучета, докато Лейдлоу си играеше с пулта на детекторите за движение. Придвижваха се от сензор на сензор, като казваха на Бразош по радиостанцията да изключи системата за кратко и след пренастройването на сензора му нареждаха отново да я включи.
Първите няколко промени минаха гладко, но на четвъртия път между показалеца на Даниел и сензора прескочи искра.
Носачът моментално се свърза с тях:
— Какво направихте? Целият екран се побърка.
Тя се отдръпна назад.
— Как е сега? — попита Хоукър по радиостанцията.
Последва мълчание, навярно Бразош рестартираше програмата.
— Всичко е наред — отвърна той с облекчение.
— Влажността засилва статичното електричество — заключи пилотът. — Може би няма да е зле да побързаш.
Даниел го стрелна с поглед и той вдигна радиостанцията към устата си.
— Изключи пак системата.
Бразош натисна ключа и екранът потъмня. През следващата минута щяха да са слепи и носачът установи, че няма сили да се взира толкова дълго в черния дисплей.
Огледа се наоколо. Макартър стоеше на покрива на храма до грамадния „Барет“, докато Ерик, единственият оцелял от наемниците на Кауфман, качваше горе две тежки кутии с патрони. Сюзан тършуваше сред останалите сандъци с провизии близо до първоначалния център на лагера, а Верховен безмилостно командваше Девърс. Караше го да трупа тежки камъни върху импровизирана шейна и да я влачи до траншеята, където трябваше да я разтовари. След десетина такива курса лингвистът беше целият в пот и раната на рамото му кървеше през марлята.
Второто оцеляло куче лежеше спокойно, ближеше бинтованите си рани и дишаше тежко.
Бразош вдигна радиостанцията си.
— Може ли вече да я включа?
Хоукър погледна Даниел.
— Не искам да те препирам, но…
Тя не му обърна внимание и продължи да се бори с миниатюрните копчета. Накрая отстъпи от сензора.
— Би трябвало да се получи.
Пилотът натисна бутона на уоки-токито.
— Давай.
Докато чакаха отговора на Бразош, Даниел леко прехапа устни.
— Как е? — попита Хоукър.
Гласът на носача прозвуча неуверено.
— Пак смущения. Тоя път май че е във втори сектор.
Втори сектор се намираше почти в края на кръга.
— Няма логика, още не сме стигнали дотам. Сигурно не гледа където трябва.
Хоукър вдигна радиостанцията, за да повика отново Бразош, но преди да успее, немската овчарка до него се напрегна. След миг от поляната долетя лаят на другото куче и овчарката се стрелна към него.
Въздушната сирена отекна над поляната в момента, в който един от зверовете изскочи от джунглата и се понесе към храма.
Озовала се в пространството между него и пирамидата, Сюзан се паникьоса, заряза работата си и се затича към Макартър, неволно изпречвайки се точно на пътя на чудовището.