Верховен й извика, ала вече беше късно. Грабна пушката си, пристъпи напред и натисна спусъка.
Оловният куршум улучи целта си и спука корубата на създанието, но рикошира от ъгловатото му туловище и не успя да го повали. Ранената длан на южноафриканеца не бе залепена за помпата и той не можеше да презареди.
Чудовището скочи.
Верховен замахна с пушката като с тояга, ала звярът пое удара и го повали.
Бразош, който беше най-близо, стреля и звярът за миг завъртя глава към него.
Окървавеният Верховен използва момента, оттласна се назад с крака и измъкна пистолета на Хоукър от колана си.
Звярът отново се обърна към него и го нападна с разтворена паст. Пистолетът се озова в устата му и Верховен натисна спусъка.
Темето на чудовището се пръсна и главата му се завъртя настрани, отскубвайки пистолета заедно с големи парчета плът от ръката на Верховен. Съществото се олюля назад и се строполи по хълбок.
Хоукър стигна до мястото след няколко секунди и бе поразен от раните, нанесени от звяра. Южноафриканецът беше успял да предпази лицето и шията си, но от раната отстрани на тялото му и от разкъсаната артерия на предлакътницата му кръвта шуртеше на тласъци.
Пилотът откъсна парче от ризата на Верховен, за да му направи турникет, и нареди да повикат Даниел.
Раненият погледна ръката си. Очите му губеха фокус.
— Къде е момичето?
— Успя да стигне до храма — отвърна Хоукър, докато увиваше плата около ръката му.
Верховен едва кимна и изпъшка:
— Престани.
Хоукър стегна турникета и се зае да прави втори.
— Късно е за това — дрезгаво прошепна южноафриканецът. — По-добре да си отида така… отколкото в някой дом.
Пилотът спря и Верховен го погледна. Започна да кашля кръв.
— Всички грехове са опростени, нали? — успя да прошепне.
Хоукър поклати глава.
— Няма нищо за прощаване.
Верховен едва забележимо кимна и успя да произнесе:
— Адски си прав. — В момента, в който Даниел пристигна при тях, той протегна ръка и сграбчи Хоукър за ризата. — Довърши тая работа. Довърши я и заведи хората у дома.
Разтърси го веднъж, сякаш за да подчертае заповедта, но пръстите му се изплъзваха. После дланта му се отпусна и падна на сухата земя. Без да затвори очи, Пик Верховен умря.
Даниел приклекна до Хоукър и постави длан на рамото му. Пилотът се взираше в мъртвеца, неспособен да откъсне поглед от него.
Викът на Бразош наруши мълчанието:
— Боже мой!
Хоукър и Даниел се обърнаха към него. Носачът мрачно се взираше в контролния пулт на охранителната система.
Хоукър протегна ръка и затвори очите на Верховен. Взе черния пистолет от земята, изправи се и последва Даниел към пулта.
На дисплея се появяваха обекти — бяха поне дванайсет. Пак се струпваха откъм запад — Броят им бързо растеше, като че ли чакаха да се съберат, за да нападнат.
Хоукър погледна нагоре. Мъглата над тях се сгъстяваше в плътен тъмносив пласт и слънцето вече не се виждаше.
Преди разразяването на бурята времето за всички изтичаше — и за зверове, и за хора.
49.
Хоукър се взираше в компютърния екран — електромагнитното излъчване го беше повредило почти безвъзвратно, но се виждаше, че броят на зверовете откъм запад продължава да расте.
— Върви при храма — каза той на Даниел.
Тя погледна дисплея.
— Никъде няма да ходя.
Пилотът посочи Бразош.
— Той няма да успее без твоя помощ.
Тя кимна неохотно.
— Напълнете траншеята и я подпалете — добави Хоукър. — Действайте бързо. Нямате много време.
Лейдлоу хвана носача за ръката, помогна му да се изправи и тръгнаха към пирамидата. Кучетата ги последваха.
Хоукър се обърна към дърветата, които бяха започнали да се огъват под напора на вятъра. Клоните им се люлееха, листата им се бяха обърнали с вътрешната страна навън. В пространствата между стволовете зърна движение. Зверовете бяха там, блъскаха се за по-добра позиция, сумтяха и надаваха крясъци. Изглеждаха нервни, колебливи — може би заради огньовете, гаснещите слънчеви лъчи или заради смъртта на първите, които бяха нападнали, но нещо явно ги възпираше.
Каквато и да беше причината, това нямаше да продължи много. Небето бързо потъмняваше и вятърът ставаше все по-студен — ледени въздушни течения, предшестващи наближаващата буря. По поляната хвърчаха листа и шума. Скоро щеше да настъпи моментът, в който нямаше да има нито слънце, нито дъжд. И тогава щеше да започне атаката.