Девърс сбърчи нос.
— Басирам се, че това те е направило много популярна сред момчетата.
Тя се дръпна като попарена, но после отвърна:
— Да, сред момчетата в Австралия.
Всички се засмяха и лингвистът отново се обърна към своя колега.
— Не ме разбирай грешно. Обаче кого си ядосал, че да ни натресе това нещо? Тъй де, бета-тест насред джунглата?!
— Аз сам предложих — гордо заяви Поласки. — Звучеше ми като приключение. Миналата есен най-малката ми дъщеря замина, за да постъпи в колеж, и ме накара да обещая, че ще се забавлявам повече.
— Да се забавляваш ли? — смая се Девърс. — И ти наричаш това „забавление“? — Той погледна Макартър. — Е, професоре, забавлявате ли се вече?
Изражението на учения беше мрачно. В този момент хеликоптерът зави рязко надясно и Макартър силно се наклони към отворената врата. Вкопчи се в релсите на седалката си, ужасен, че коланът му може да се скъса всеки момент.
— Този полет ще продължи съвсем кратко — изпъшка археологът. — Сигурен съм, че щом експедицията започне, всичко ще стане много по-приятно.
— Да бе — изсумтя младият мъж. — Ще ни се стопят топките от жегата, плюс влагата — тогава ще почне забавлението.
Девърс се отпусна назад и силно се разсмя на собствените си думи.
— Не го слушайте — каза Макартър. — Там сигурно не е повече от трийсет и пет градуса. Максимум трийсет и шест.
Групата отново избухна в смях и професорът се замисли за собствените си мотиви да се включи в експедицията. За миг го обзе тъга, но после вертолетът започна да намалява скоростта и горските върхари се замениха с окосена трева и ботанически градини. След плавен завой наляво пред очите им се разкриха главните сгради на хотел „Сан Кристо“ и малко по-късно кацнаха на площадката.
Макартър изскочи навън и с наслада раздвижи крака. Откъм хотела към тях се приближаваше млада жена с черен спортен панталон и жълто-кафява риза без ръкави.
— Добре дошли в Бразилия — поздрави ги тя. — Аз съм Даниел Лейдлоу.
5.
Даниел събра екипа на вечеря в една от малките трапезарии на хотела. Атмосферата беше приятна, храната — изключителна, а компанията — самобитна. Изглежда всички се забавляваха… всички, освен професор Макартър.
Ученият се затваряше все повече в себе си и когато напусна масата преди десерта под претекст, че искал да си легне рано, Даниел се извини и го последва до главния бар на хотела.
Една чаша преди лягане, помисли си тя. Добра идея.
Когато барманът отиде да вземе бутилка за питието на Макартър, Даниел се приближи към професора. Носеше се тиха музика.
— Може ли да ви почерпя? — попита тя. — Цените тук са скандални, а доларът не е онова, което беше.
Той се обърна, облегнат на полирания махагон, и я погледна.
— Би трябвало да се засрамя от въпроса си — усмихна се археологът. — И все пак, какво прави мило момиче като вас на такова място?
Даниел се позасмя на клишето. Звучеше като реплика на Богарт, нещо, което собственият й баща би сметнал за супер яко. Поне допринасяше за завързване на разговор.
— Кой казва, че съм мило момиче?
— Носи се слух.
— Ясно. — „Само да ме познаваше по-добре“, помисли си тя. — Ще трябва да направя нещо по въпроса. Всъщност идвам за една чаша преди лягане. Понякога само така мога да заспя. Нещо ми подсказва, че и при вас е така.
Макартър въздъхна.
— Просто започвам да свиквам със самотата — призна той.
Даниел кимна. Извършената от НИИ проверка на биографията му беше разкрила много неща. За най-важна смятаха кризата, преживяна от професора през последните пет години. Жена му периодично беше постъпвала в болница, борейки се с рака, и накрая бе изгубила битката. Даниел усещаше в него пустотата и съмненията, предизвикани от тази загуба.
Мор беше предложил да потърсят някой друг, но Даниел знаеше нещичко за преживяванията на Макартър. Тя смяташе, че щом се върне към живота, професорът ще се отдаде на проекта по-ревностно от всеки друг учен. Това щеше да е за негово добро, както и в нейна полза. И въпреки че той отначало отхвърли предложението им, Даниел успя да убеди партньора си да продължат да настояват. И ето че сега Макартър беше тук.
— Знам за жена ви — каза тя. — И съм наясно как се чувствате.
— Нима? — Археологът й отправи поглед, който показваше, че е чувал същите думи от много хора, повечето от които си нямат и представа.