После отново застана на четири крака и замахна към воина, който отхвърча назад разпорен от рамото до кръста. Но докато падаше и кръвта му изтичаше върху камъка, Путок видя какво е успял да постигне.
Съществото отчаяно посегна към забитото в туловището му копие и разцепи дръжката на трески в опит да го изтръгне. После, осъзнало, че не може да се справи с вълната от нападатели, се обърна към тъмния вход на храма. Насочи се натам, изгубила интерес към битката. Ала индианските воини я повалиха с мощни удари и тежестта на собствените си тела.
Тя се опита да ги отхвърли от себе си, отново се изправи на задни крака и нададе оглушителен рев, сякаш титаничният екот на собствения й глас можеше да я спаси. Но когато и последното копие потъна в тялото й, краката й се подкосиха и тя се свлече на покрива, а главата й с трясък се стовари върху камъка.
Индианците продължиха да я обсипват с удари още една-две минути, докато яростта им постепенно се уталожи. Отдръпнаха се от ужасяващото създание и се заеха да помагат на ранените и да се мият под плющящия дъжд.
Никой от експедицията на НИИ не реагира веднага. Всички гледаха смаяни, не знаеха какво да правят. Даниел се вторачи в мрака на бурята, но не забеляза нито един жив звяр. Сега из поляната се движеха само индиански воини, шибани от вятъра и талазите вода. Не можеше да повярва, но безумието беше свършило.
Когато дойде на себе си, тя помоли Макартър и Девърс да й помогнат да поговори с индианците и се заозърта за Хоукър. Щом стигна до стълбището, той се появи отдолу и се качи на покрива. Огледа кланицата, после насочи вниманието си към групата. Увери се, че всички са добре, и се отпусна на най-горното стъпало, вперил очи в подгизналата от дъжда поляна.
Даниел се приближи и седна до него. В небето отекна нова гръмотевица.
— Добре ли си? — попита младата жена. Трябваше едва ли не да вика, за да я чуе в бурята.
Той я погледна и кимна. Беше прекалено изтощен, за да отговори.
Когато поредната светкавица освети поляната, Даниел се озърна натам и отметна мокрите кичури от лицето си. Дъждът продължаваше, но вятърът духаше откъм гърба им.
— Не мога да повярвам, че всичко свърши — рече тя. — Не мога да повярвам, че сме живи.
Хоукър кимна уморено. Даниел погледна небето, присвивайки очи от дъжда. Обзе я внезапна радост и се засмя.
— Прекрасно е да чувстваш, че си жив!
Пилотът се обърна към нея, усмихна се и заговори:
— В Африка казват, че дъждът е живот. — Огледа се, после отново впери очи в нея. — Дъждът е живот. Дъждът наистина е живот.
Над тях изтътна гръмотевица. Той затвори клепачи и се отпусна по гръб върху мокрия камък. Даниел се усмихна, докосна го по лицето и легна до него — и двамата бяха живи и се наслаждаваха на великолепния дъжд.
51.
Времето в Бразилия се променяше. Ел Ниньо и задържалото се високо атмосферно налягане, причината за нахлуването на сух въздух в Амазония, бяха заменени от постоянно придвижващи се от север въздушни маси, които насочваха огромно количество влага от Карибите към сърцето на джунглата и носеха облаци и дъжд, плътно покриващи района от Централна Бразилия чак до крайбрежието. На поляната, на която се издигаше храмът, щеше да вали цели девет дни без прекъсване.
Сред проливния дъжд индианците от племето холокуа се заеха с мрачните задачи, следващи всяка битка. Докато изнасяха убитите, те се натъкнаха на трупа на Пик Верховен и безмълвно го взеха с останалите. Щяха да поставят тялото му до тези на своите воини и да започнат церемонията по кремирането. Около огромните клади щеше да цари печал, но щяха да се разнасят и тържествени напеви, докато димът издига храбрите духове към небето.
Оцелелите членове на експедицията нямаше да участват в тези ритуали. Те останаха на поляната с група индиански воини, за да изчакат отминаването на дъждовете в набързо възстановените палатки.
На втория ден индианците им донесоха храна. Дивечът в района беше оскъден и това правеше жеста на племето още по-щедър.
Преглъщайки парче риба, Хоукър се обърна към Даниел и Макартър.
— Според вас колко време ще им отнеме да изсекат нов камък за покрива на храма?
— Казаха, че ще го направят — отвърна професорът. — Обаче в селото им не забелязах каменни сгради. Честно казано, съмнявам се, че притежават необходимите умения.