На другия ден, придружени от неколцина воини, членовете на експедицията напуснаха поляната въпреки променливия, но почти постоянен дъжд. Иначе четиридневният в сухо време преход се проточи в двуседмично газене в калта. И дори когато стигнаха при реката край Стената на черепите, небето притъмня и дъждът отново се заизсипва.
Даниел трепереше от студ, но сега виждаше неща, на които по-рано не обръщаше внимание: фини капчици по палмов лист като мъниста от течно сребро, розови орхидеи сред дърветата, яркожълто цвете, което рязко се затвори при първите капки дъжд.
Бяха в джунглата повече от месец, а не ги беше забелязвала. Почти й се искаше отново да срещнат колона трудолюбиви мравки и Макартър да ги посочи възхитено.
От Стената на черепите поеха на юг, към Рио Негро. Пет дни по-късно спряха преминаващ кораб с дизелов двигател, натоварен с махагон и влачещ още трупи след себе си. Докато се качваха, Даниел се озърна назад към индианските им придружители, но тях вече ги нямаше.
На борда благодариха на новите си домакини, любезно отклонявайки въпросите за окаяния им вид. Накрая те ги оставиха на мира — да търсят отговорите на собствените си неразрешени въпроси.
Макартър размишляваше главно за храма на поляната. Въпреки наученото пирамидата си оставаше почти пълна загадка.
— Признавам, че ми е трудно да приема твоите предположения за пещерата и скелета — обърна се той към Даниел. — Но не мога да го обясня по друг начин. Особено в светлината на последната ни находка. — Имаше предвид камъка в раницата й. — Ако си права, деформираният скелет сигурно е на някой от група хора, може би участници в експеримент, върнали се назад във времето. С идването си тук те са заварили свят с неблагоприятни за тях условия — слънце и дъжд, който парел кожата им. Тъй като нямали голям избор, принудили местните жители да построят храма като „запушалка“ на пещерата, обучавайки ги да работят с въжета, инструменти и камък. И се обявили за полубогове, навярно въпреки зачатъчните вярвания на туземците. Това е отразено в историята за самовъзвеличилия се Уукуб-Какиш в „Попол Вух“.
— Мислих си за героите, които победили Сипакна — обади се Сюзан. — Текстът съобщава, че бил хванат в капан, но не и убит, а само затрупан под каменна планина. Чудя се дали това не е някакво предупреждение, дали първите разказвачи на историята не са знаели, че сипакните може пак да излязат, ако храмът бъде отворен.
— Предупреждение, скрито пред очите на всички — отбеляза Даниел, като се взираше в носещата се край тях вода. — Като плаващия труп.
Макартър кимна. Предполагаше, че индианците холокуа са го хвърлили в реката като предупреждение за племето нури, а и защото са знаели последиците от водата за сипакните — че растящата в него ларва не може да оцелее.
— Според мен това място е положило началото на много маянски легенди — рече професорът. — Например за злите същества от подземния свят: обитателите на Шибалба, дървените кукли, Уукуб-Какиш и Сипакна. Ние от западната цивилизация обикновено мислим линейно — един въпрос, един отговор. Но в множество по-древни култури нещата не са черно-бели. Устните предания водят до постоянно доразвиване на историята. Различни общности са се смесвали, заимствали са едни от други и са повтаряли безброй варианти на един и същи мит. Различни версии на истината.
Даниел го погледна и каза:
— Това ми е ясно. Когато пристигнах тук, за да търся източника на онези кристали, си мислех, че те са част от някаква машина, дело на по-развита цивилизация. За нас това наистина бяха части, като автомобилни свещи или горивни инжектори, и искахме да намерим цялата система. Но за племето холокуа те са свещени предмети, които носят дъжд. Реликви от истинския Черен дъжд. И кой може да твърди, че не са прави? Ние ги върнахме на племето и дъждът дойде. Две версии на истината, и двете верни в очите на техните автори.
Макартър слушаше и кимаше. Погледна Хоукър, който, общо взето, мълчеше, откакто бяха напуснали поляната. Професорът нямаше представа за какво мисли пилотът.
— Някакви идеи? — попита той.
Хоукър се усмихна, сякаш го бяха хванали в неловка ситуация.
— Просто се чудя. Пътувал съм много. Седем дни с камион през пустинята, два месеца на кораб, който постоянно попадаше от една буря на друга. Изобщо не бих тръгнал, ако в крайната точка не ме очакваше някаква важна работа. Обаче тук става дума за пътешествие във времето. Трябва да е било ужасно. Защо изобщо са се опитали? И защо са се върнали в толкова първобитна епоха? Явно не е завършило много добре за тях.