Даниел препрочете писмото и потрепери отвратено, когато си спомни как бе погалило самолюбието й. Смачка листа и го хвърли в малкото кошче между седалките, при празна кутия от безалкохолно и опаковки от нечий обяд.
Въздъхна, отпусна се отново на облегалката и се заслуша в шума на чистачките, свистенето на гумите по мократа настилка и прекъсваните от статично пращене новини по радиото. За пръв път, откакто се помнеше, нямаше да прави абсолютно нищо, нямаше да спазва крайни срокове, да докладва на началници или да преследва някакви цели. За своя огромна изненада установи, че усещането е изключително приятно.
Арнолд Мор стоеше в тъмна, облицована с олово стая в подземието на сграда пет заедно с шефа на Изследователския отдел и един учен, който работеше по теорията на студения ядрен синтез. Обсъждаха резултатите от анализите на сияещия триъгълен камък, който Даниел беше донесла от Амазония.
— Определено генерира енергия — съобщи шефът на ИО. — Всъщност огромно количество. Обаче не знам как.
— Не е ли чрез студен ядрен синтез?
Ученият поклати глава. Бяха търсили едно, а откриваха съвсем друго.
— Технологията е още по-съвършена.
— Горещ ли е? — попита Мор.
— По-скоро е топъл, но топлината е най-малкото от неговите проявления.
— И къде отива тази енергия? — настоя Мор.
— Повечето от нея се насочва в електромагнитен импулс — отвърна ученият. — Затова трябваше да го свалим тук и да изолираме помещението с олово.
Сияещият камък лежеше пред тях. Сега съвсем чист, той бе съвсем прозрачен. За разлика от кристалите на Мартин, в него нямаше включения и по полираната му повърхност нямаше драскотини. Поне на пръв поглед не се забелязваха вътрешни структури. И все пак бялата светлина трябваше да идва отнякъде, както и топлината, и енергията.
Изследователите едва бяха започнали да го проучват, но Мор очакваше да открият особености като при кристалите, включително микроскопичните линии, наноканалите и другите още по-чудати елементи.
Знаеше, че това е уред, но приличаше повече на произведение на изкуството. В него имаше нещо хипнотизиращо. Колкото по-дълго го гледаше, толкова по-сигурен беше, че наистина вижда импулса, за който говореха учените. Струваше му се ритмичен, хармоничен.
— Винаги ли прави така? — попита той.
Ученият кимна.
— Точно това е импулсът. Последователността му е изключително сложна, с бързи флуктуации. Но последователност има и тя се повтаря непрекъснато.
Мор продължаваше да се взира в камъка. Можеше да види импулса, да го усети.
— Знаете какво е това, нали? — попита го шефът на ИО.
Още не му бяха разкрили тази информация, но Мор имаше предчувствие, затова каза:
— Да. Така ми се струва.
Двамата се спогледаха и ученият продължи:
— Е, трябва да ви кажа, че според нас сте прав.
— Някакъв сигнал — отвърна Мор. — Послание.
— Както ви казах, той се повтаря неизменно. Освен…
Мор се вгледа в очите му.
— Освен какво?
— Освен една незначителна промяна, която забелязахме едва след като разграничихме отделните фази на сигнала — неохотно довърши ученият.
— Каква промяна?
Шефът на ИО включи компютърен екран, на който се виждаше нещо като аудиограма, дигитално изображение на сложен сигнал с хиляди пикове и спадове. Кликна с мишката и графиката запълзя наляво. Това продължи седемнайсет секунди, после спря. На екрана се появи друг цвят. Пиковете и спадовете останаха непроменени, освен последния, оцветен различно и съвсем малко по-кратък. При третото повторение се повтори същото.
— Отброява нещо — предположи Мор.
— Всяко повторение на импулса е съвсем малко по-кратко от предишното — добави ученият.
— Изчислили ли сте докога ще продължи?
— Ако не грешим, сигналът ще спре по някое време на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.
Мор знаеше тази дата. Краят на маянския календар.
— Не знаем какво означава това — каза събеседникът му. — Но сме много обезпокоени, като се има предвид генерираната енергия.
Ученият млъкна и мрачно стисна зъби. Мор също започваше да изпитва безпокойство.
Отново насочи вниманието си към меко пулсиращия камък. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне очи и да се отърси от обзелото го благоговение, нито от предчувствието, че онова, което открият в него, ще се отрази върху съдбата на невероятно много хора.