— Баща ми почина, когато бях на двайсет — поясни Даниел. — Рак на белите дробове от пушене на две кутии цигари дневно. Боледува в продължение на година и половина, преди да умре. Майка ми не го понасяше добре, затова напуснах университета, за да се прибера вкъщи и да й помагам.
Изражението на Макартър омекна.
— Съжалявам. Не исках да… Близки ли бяхте?
Тъкмо това беше въпросът, помисли си тя. Беше си го задавала хиляди пъти.
— И да, и не. Бяхме по-близки, когато бях малка. Струва ми се, че искаше момчета, но трябваше да се задоволи само с едно дете, с мен. Още преди да навърша десет години, играех футбол и бейзбол. На дванайсетия ми рожден ден двамата сменихме маслото на семейната кола. Но щом станах на петнайсет, той вече не можеше да се преструва. Носех грим, боядисвах си косата… и излизах с момчета. Постепенно се отчуждихме. Докато не се прибрах, за да се грижа за него.
Макартър кимна.
— Сигурен съм, че го е оценил.
Тя поклати глава.
— Всъщност ме смяташе за малодушна, защото съм допуснала болестта му да ми повлияе. Задето се отказах от стипендията и пропуснах една година следване. Това го вбеси, особено защото беше прекалено слаб, за да ме принуди да се върна в университета.
Докато говореше, отново я прониза болката от онзи ден. За баща й „малодушен“ беше най-тежката обида. „Едно е да се провалиш. А малодушието е позор.“
— Той сигурно само…
Даниел вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Гневът му беше незаслужен — рече тя. — Но баща ми имаше право на този гняв, макар че не го насочваше във вярната посока. А ние с вас имаме право да сме тъжни… и да продължим напред.
Макартър отпи от чашата си.
— Знаете ли, един психолог ми каза да го приема. Да приема остаряването, да приема смъртта, даже да я прегърна, така ми каза. Това ми прозвуча като пораженчески глупости. Майната му, реших аз, обаче още изпитвам това усещане за безцелност. Вие сте млада, имате други цели и мотиви. Но когато станете на моята възраст, ще проумеете, че правите всичко в живота си за хората, които обичате. За съпругата и децата си. Децата вече са големи, нямат нужда от вас, едва ли не те потупват по главата, когато им дадеш съвет или се опиташ да им помогнеш. А съпругата ви я няма и вие…
Той я погледна право в очите.
— И вие можете да правите каквото поискате. Всичко. Само че сякаш няма никакъв смисъл. Изведнъж ви обзема страх, от смъртта и в същото време остро осъзнавате собствената си тленност. Но вместо да ви подтикне да живеете, това просто премахва радостта от живота и вие тъй или иначе вече не сте живи.
Даниел кимна. Спомняше си, че се върна в университета и за две и половина години завърши двойна магистратура само за да докаже, че не е малодушна — движеше се на автопилот и се затрупваше с работа, за да не мисли за баща си. А след завършването си пое в друга посока, зае се с професия, която нямаше нищо общо с наученото.
— Просто не преставайте да търсите — каза тя. — Ще откриете нещо. А дотогава можете да ми помогнете.
Макартър се засмя и удивено я погледна.
— Я пак повторете на колко сте години?
— По-стара съм, отколкото изглеждам. И по-млада, отколкото се чувствам — Леко усмихнат, професорът се съгласи с нея.
— Това ми е добре познато.
Когато барманът донесе чашата й, Макартър вдигна своята.
— За експедицията — предложи той. — Да продължим напред и да открием истината.
Чукнаха се и Даниел си помисли: „Той никога няма да узнае истината, но сигурно ще намери каквото му е нужно“.
— И за всичко друго, което може да е някъде там — прибави тя.
Археологът остави чашата си на бара.
— Като стана дума за това, какво точно ще търсим?
Още не му беше обяснила подробностите. Не искаше да изтича информация.
— Няма да изчакате официалния брифинг, така ли?
— Не и ако има друга възможност.
Тя сви устни, после се смили.
— Е, навярно бих могла да ви дам малко предварителни сведения. — Отпи от чашата си и продължи: — Както ви казах по-рано, открихме данни, предполагащи, че преди повече от две хиляди години в Амазония е съществувало организирано общество. За разлика от съвременните индиански племена, тези хора са използвали главно камък и може би дори са добивали метали, например злато. Тогава обаче пропуснах да спомена, че според нас те са клон на маите.
— Маи в Амазония?! — Той поклати глава. — Съмнявам се.