— Тази вечер е удобно — отвърна Медина.
Даниел за малко да се изсмее — наближаваше полунощ.
— Тази вечер не мога. Какво ще кажете за утре към обед?
— Не става. Потегляме много рано. Най-добре сега.
Тя нямаше никакво желание да ходи на брега посред нощ, особено след този тежък и изтощителен ден. Преди да отговори, Медина я изпревари с ново предложение:
— Или след три дни, когато се върнем.
Това не я устройваше. Ако корабчето се окажеше неподходящо, така щеше да се забави още повече, докато намери друго.
— Тогава ще трябва да дойда сега.
— Добре — отвърна Медина. — Чудесно. Ние сме от западната страна на пристанището, в старата част, зад Пуерто Флотанте. Тук няма номера, но сме най-близо до деветнайсети кей. Ако се срещнем там, ще ви заведа на кораба.
— Мога да дойда след четирийсет и пет минути — каза Даниел. — Добре ли е?
— Да. Дотогава още ще товарим, тъй че ще ви чакам.
— След четирийсет и пет минути — повтори тя. — Ще се видим тогава.
— Buena — каза капитанът. — Ciao. — И затвори.
— Ciao — измърмори Даниел, недоволна от очертаващата се перспектива.
Излезе на балкона и погледна към града. Манауш изглеждаше фантастично нощем, целият пламнал в светлини. Ала опасността все още дебнеше из сенките. Отиването на пристанището щеше да я изложи на риск.
Помисли си дали да не позвъни пак на Медина и да отмени срещата, но това бързо щеше да стигне до Гибс и да налее още масло в огъня на нейните хулители.
По дяволите, отиваше. Но себедоказването и глупостта бяха две съвсем различни неща. Щеше да вземе някого със себе си. Най-добре Верховен или някой от неговите хора, но те се бяха настанили в северната част на града, до самолетната писта, на която бяха пристигнали. Бяха прекалено далече, за да стигнат навреме при нея. Пък и почти не ги познаваше и още им нямаше доверие. В ума й изплува друго лице.
Тя извади джиесема си и набра номер.
— Хоукър, обажда се Даниел. За колко време можеш да дойдеш в хотела?
— За десет минути. Защо? Случило ли се е нещо?
— Още не — отвърна Лейдлоу. — Но трябва да се срещна с един човек и не ми се ще да го правя сама.
— Добре. Ще те чакам във фоайето.
Даниел затвори, за последен път погледна градските светлини и се върна в стаята си. Облече тъмен панталон и черен пуловер, отключи сейфа в гардероба и извади скрития под документите револвер „Смит & Уестън“. По навик отвори барабана, за да провери дали е зареден, затвори го и пъхна оръжието в малкия кобур на десния си глезен. Ако се стигнеше до усложнения, щяха да узнаят що за мило момиче е тя.
6.
Хоукър се появи във фоайето, облечен в черно от глава до пети, точно като нея.
— Реших, че ще е нещо официално — пошегува се той.
Даниел го погледна за миг и даде знак на момчето, което обслужваше паркинга. Хоукър определено изглеждаше много по-добре, отколкото в душния хангар в Марежо.
Докато потегляха, тя мислеше за срещата. „Приятел на приятел на някой, който ми дължи услуга.“ Така Мор беше описал Медина. Това я накара да се усмихне — нямаше място, на което да са били и където партньорът й да няма приятел на приятел на някой, който му дължи услуга.
Обърна се към Хоукър.
— Добре ли познаваш пристанището?
— Там ли отиваме?
— Ще се срещнем с един човек. Всъщност с капитана на кораба, който ще наемем.
— И очакваш неприятности, така ли? — попита той.
— Просто съм предпазлива. Пристанал е на един от по-малките кейове, някъде до старото пристанище, но ще се срещнем на деветнайсети кей и той ще ни заведе.
Хоукър се умълча за момент.
— Деветнайсети е един от големите търговски докове в западния край. Товарен кей, достатъчно на открито, само че нататък всичко става задръстено. Тесни проходи и слепи ъгли. Множество малки сгради. Там пристават местните, главно рибари и някои фериботи. Ако човекът е тукашен, би трябвало да е там.
Даниел беше предположила същото.
Пътят от хотела до пристанището им отне двайсет минути. За още пет стигнаха до деветнайсети кей и подраниха с десет минути. Даниел спря до стената на голям склад, разположен успоредно на водата.
По това време на нощта нямаше почти никакво движение. На няколко хелинга от тях танкер, плаващ под либерийски флаг, разтоварваше петрол. По-нататък в канала се виждаше неподвижен син товарен кораб, по чиито палуби се издигаха пъстроцветни контейнери. Двигателите му работеха и екипажът търпеливо чакаше пристигането на лоцмана.