Хоукър плъзна поглед по пустия кей.
— Не ме разбирай грешно, но не можеше ли да се срещнеш с тоя човек по нормално време?
— Не бива да вдигаме много шум около себе си.
Изтекоха няколко минути. От Медина нямаше и следа.
Пилотът намести огледалото от неговата страна, за да вижда зад себе си, и отпусна облегалката си назад.
Изглеждаше достатъчно спокоен, за да подремне. Даниел се заигра с някаква химикалка, като ту я включваше, ту я изключваше. Нещо не беше наред.
— Въоръжен ли си? — попита тя.
— Не — тихо отвърна Хоукър. — Но ти си.
— Браво, че си забелязал.
Той се усмихна.
— Трябва ти или по-малко оръжие, или чарлстон.
Даниел се усмихна в мрака, ядосана и развеселена.
— Този човек не е моя връзка. На бившия ми партньор е. Още не съм сигурна какво да мисля за него.
Хоукър кимна и в купето на роувъра се възцари тишина. И двамата се оглеждаха за капитана или за някаква опасност. След няколко минути в далечината се появиха автомобилни фарове, които се движеха към тях покрай канала.
Пилотът се поизправи в седалката си.
Седанът се приближи, намали и спря под една улична лампа на трийсетина метра от тях. От него слезе мъж, вгледа се с присвити очи в тяхната посока и им махна. След като не реагираха достатъчно бързо, той се пресегна през прозореца на лявата врата, примигна с фаровете и няколко пъти натисна клаксона.
— А уж нямаше да вдигаме много шум — отбеляза Хоукър.
Даниел се усмихна и също примигна с фаровете. Докато мъжът се приближаваше, тя спусна своя прозорец.
— Сеньора Лейдлоу? — попита онзи. — Аз съм Медина, на вашите услуги.
Даниел се представи и посочи спътника си.
— Това е нашият специалист по транспорта. Той ще огледа кораба ви.
— Isso bom — невъзмутимо отвърна Медина. — Всичко е наред. — Той посочи с ръка седана си. — Качете се при мен, ще ви закарам.
— Просто ни покажете пътя, ние ще ви следваме — отвърна Даниел.
— Добре, няма проблем — съгласи се капитанът. — Тогава гледайте да не изоставате — улиците са много, но няма достатъчно знаци, нали разбирате? Лесно може да се изгубите.
Тя го увери, че няма да изостават, и Медина тръгна към своя седан.
— Откога съм специалист по транспорта? — поинтересува се Хоукър.
— Отсега. Повишен си. Надявам се, че имащ някаква представа от кораби.
— Движат се по вода, нали?
Даниел се усмихна и запали мотора. Хоукър наблюдаваше Медина.
Когато онзи се качи в колата си, пилотът се намръщи.
— Не е сам.
Лейдлоу беше огледала колата, но нямаше как да види купето през затъмнените прозорци.
— Сигурен ли си?
— Когато отваряше вратата, погледна отзад. Само за миг, споглеждаше се с някого.
Медина включи фаровете и потегли. Описа широк кръг, като мина близо до тях, после продължи по пътя, по който беше дошъл.
— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — попита тя.
— Така ми се струва. Но пък и ти не дойде сама. Може да го е страх от теб.
Даниел вдигна крак от педала на спирачката.
— И няма да е първият.
Хоукър я стрелна с поглед.
— Нито последният, басирам се.
Последваха капитана из лабиринта от тесни улички. След няколко минути подминаха Пуерто Флотанте, плаващия пристан, построен от британците през 1902-ра, с неговата изумителна система от докове и вълноломи, които се издигаха и спускаха с нивото на реката. От роувъра доковете изглеждаха ниско, почти до най-долната им граница — резултат от едномесечното закъснение на дъждовния сезон.
Малко по-нататък стигнаха до най-старата част на пристанището. Там вълноломите представляваха просто плетеница от разкривени дървени мостчета. Корабчета и лодки ги обграждаха от всички страни, като пчели работнички, заобиколили своята царица. Бяха пристанали по на два-три и дори четири реда — толкова много, че за въжетата на някои нямаше място на кея и трябваше да се привържат за други съдове. Даниел си представи навалицата сутрин, хаоса в речния час пик, в който щеше да попадне и нейната група.
Медина направи десен завой и продължи по неравен път, който водеше към сушата. След малко повече от половин километър той спря до черен стоманен портал и изчака, докато вратата се плъзгаше по смазана метална релса. Когато се отвори достатъчно, капитанът мина през входа.