— Горивото или въздухът! — изкрещя Хоукър.
— Според мен въздухът — в отговор извика тя. — Най-вече защото не горим.
— Поне засега.
Роувърът запухтя като стар парен локомотив — набираше скорост за няколко секунди и после отново забавяше. Даниел видя в огледалото двете коли, които се появиха на улицата на около километър и половина след тях. Като помпеше газта, тя успя да вдигне още няколко километра, но преследвачите им се приближаваха.
— Някакви идеи?
— Карай към града — каза Хоукър. — Трябва да намерим по-оживен район.
Даниел зави по първата улица, която щеше да ги отведе в центъра на Манауш, и на третата пряка направи нов завой.
Тези маневри постигнаха два резултата: намалиха скоростта на роувъра, който започна да се движи по-равномерно, и забавиха преследвачите им, защото те също трябваше да намалят, за да завият.
След още една минута наближиха центъра на града и се вляха в слабия трафик.
— Трябва да зарежем тая бракма — заяви пилотът.
Даниел се заоглежда за място, което да им осигури известно прикритие. Подмина две улици и един пуст паркинг, после зави по тясна отбивка, задръстена от боклукчийски кофи, контейнери и нахвърляни на камари дървени палета. Стигна до средата на уличката, рязко завъртя волана и удари спирачка. Джипът с поднасяне зави напряко на пътя и спря.
Хоукър отвори вратата още преди да спрат окончателно, и й извика да го следва.
Тя скочи навън и заобиколи колата. В същия момент преследвачите им се появиха в началото на отбивката. Ревът на двигателите закънтя сред сградите и лъчите на високите фарове запълзяха по стените като призраци. След това се разнесе писък на гуми и двата автомобила спряха. Не можеха да минат покрай роувъра. Трябваше да го преместят, да се върнат или да продължат пеша. А тъй като ключовете бяха в джоба на Даниел, първата възможност отпадаше. Тя тичешком зави зад ъгъла, без да се озърта назад.
— Насам — посочи Хоукър.
Излязоха на ларгото и се смесиха с пешеходците на тротоара. Беше петък вечер и баровете и кафенетата се пръскаха по шевовете, тротоарите гъмжаха от народ. Дрехите на Хоукър и Даниел обаче се различаваха от ярките разголени облекла наоколо. В края на краищата в Бразилия беше лято.
— Трябва да се махнем от тази улица — каза Даниел.
— Да — без да спира, отвърна пилотът, като търсеше с поглед нещо. — Продължавай нататък. Знам едно място.
Следван по петите от Даниел, той още по-бързо си запроправя път през тълпата. Стигна до нощен клуб в центъра на квартала, пред който чакаше опашка. На входа имаше портиер, а от двете му страни стояха двама мускулести охранители. Портиерът поздрави Хоукър с усмивка, а единият охранител му стисна ръката.
След малко двамата с Даниел вече бяха горе и седяха на самостоятелна маса на открития балкон, което им осигуряваше известно спасение от кънтящата музика вътре. Нещо повече, оттам се разкриваше отличен изглед към главния вход и оживената улица.
Няколко минути Даниел мълчаливо наблюдаваше, очаквайки пред входа да се появят коли, пълни с въоръжени мъже. Тя нехайно спусна ръка към глезена си, за да се увери, че оръжието й е там, после скри крака под масата.
Хоукър въздъхна дълбоко и впери очи в нея.
— Искаш ли пак да ми разкажеш за тази археологическа експедиция?
7.
Без да отговори на въпроса, Даниел се огледа наоколо. В клуба нямаше чак толкова много народ, поне засега. Определено не беше оживено колкото на улицата под тях, но поради царящия в заведението хаос нямаше голяма вероятност да забележат опасността отдалече.
— Защо ме доведе тук?
— Тия хора са ми приятели.
Тя зачака друго обяснение.
— Направих една услуга на собственика — неохотно добави Хоукър, сякаш това обясняваше всичко.
— Каква услуга?
— Бяха отвлекли дъщеря му. Аз му я върнах.
Такава услуга трябваше да му е осигурила пълна лоялност.
— Ами похитителите?
Пилотът поклати бавно глава.
— Голяма услуга.
— Повярвай ми, никой няма да се приближи до нас незабелязано — успокои я Хоукър.
Даниел отново погледна към улицата. Предполагаше, че преследвачите им няма да открият огън в оживен клуб, дори да ги открият. Тя се обади в хотела от мобилния си, за да подсили охраната на наетия от НИИ етаж, и реши на сутринта да премести Верховен и хората му там. После се обърна към Хоукър.