— Длъжник съм ти — каза пилотът.
— Аз съм ти задължен — възрази Едуардо.
После насочи вниманието си към Даниел.
— Боя се, че трябва да ви напусна за малко. — Той остави бутилката на масата. — Но моля ви, поободрете го, докато ме няма. Прекалено е сериозен за човек, който седи в компанията на толкова красива жена.
Даниел се усмихна на Хоукър и погледна Едуардо.
— Ще направя каквото мога.
Собственикът се поклони и се отдалечи.
— Приятелят ти е очарователен — отбеляза Даниел.
— Да — извъртя очи Хоукър. — Струва ми се, че и той те хареса. — Вдигна бутилката, разгледа етикета, отпуши я и я остави да подиша. — Явно ще се наложи да поостанем. Нека се възползваме от тази възможност.
Тя се съгласи и побутна чашата си към него.
8.
Арнолд Мор се беше завърнал във Вашингтон, негов „дом“ през трите десетилетия пътуване из света. През цялото това време не беше прекарал в столицата и хиляда дни и никога за по-дълъг срок от два месеца. След толкова продължително отсъствие завръщането му се струваше странно — чувстваше се чужденец в собствената си родина, гост в собствения си пуст дом.
И все пак сега щеше да е различно. Кариерата му приключваше и на Гибс явно започваха да му омръзват безконечните им конфликти. Мор смяташе, че този път се прибира окончателно.
Оперативният директор Стюарт Гибс беше много параноичен човек — параноичен и крайно амбициозен, комбинация, довела до метафоричното обезглавяване на множество бивши колеги и довереници. Съдейки по влошаващия се тон на последните им няколко разговора, Мор предполагаше, че той ще е следващият на дръвника.
Сякаш за да го убеди в това, Стюарт Гибс беше говорил с него по телефона само веднъж след завръщането му. Не му даде никакви обяснения и оттогава не отговаряше на многократните обаждания на Мор. А сега, след седмица на подобно отношение, го беше повикал. Ако това щеше да е краят му, Мор възнамеряваше да си каже болката.
Отиде в централата на НИИ, грамаден кампус, известен като Вирджиния Индъстриъл Комплекс и наричан за по-нежно ВИК. Състоеше се от пет лъскави сгради, разположени сред ниски хълмове, лъкатушни алеи и каменни стени от грубо дялани камъни. Стъклените постройки бяха модерни и красиви, а алеите около тях — осветени и идеално поддържани като в скъп курорт. И въпреки че дърветата и моравите спяха зимен сън, комплексът приличаше повече на крайградски мол или офис център, отколкото на държавна служба. Идилията разваляха единствено въоръжените охранители на паркинга, с кучета, душещи за експлозиви, и дълги прътове с огледала накрая.
Мор, който с нетърпение очакваше срещата, пристигна на паркинга рано и решително закрачи в свежия януарски студ. Заради топографските особености на терена петте сгради бяха разположени на различно разстояние една от друга — четирите бяха скупчени в източната част на комплекса, а петата, в която се помещаваше Оперативният отдел под ръководството на директор Стюарт Гибс, се издигаше сама в западния му край, отделена от другите с нисък хребет и редица двайсетметрови дъбове. Ето защо сграда 5 не се виждаше от улицата и главния портал, нито дори от останалите постройки, и човек трябваше да извърви дълъг лъкатушен път, за да стигне до нея. Това уж беше случайно, макар че Мор се съмняваше, но тъй или иначе винаги му правеше впечатление иронията и го смяташе за идеален символ на двойствената и противоречива природа на НИИ.
Създаден в края на 90-те години на XX век, НИИ напомняше чудовището на Франкенщайн — организация, разделена на две и изпълняваща две съвсем различни задачи. Нейната главна част, Изследователският отдел, работеше с корпоративна Америка, с университети и водещи предприемачи. Под този чадър корпоративните членове получаваха достъп до модерни лаборатории, специализиран персонал и купища разсекретена информация от НАСА и военните. Отделът имаше за цел да подпомага американската промишленост в противовес на субсидиите и държавната подкрепа, които получаваха корпорациите в Европа и Япония.
Само че Изследователският отдел представляваше само част от организацията, понякога определян като нейната „цивилна страна“. НИИ имаше и друга страна, по-тъмна — Оперативния отдел.
Шест месеца след създаването на Института — и много преди първата лопата да се забие в земята на ВИК — към прокарания в последния момент през Конгреса бюджет беше добавена допълнителна клауза. Тя поправяше устава на НИИ и по същество разделяше организацията на две, или по-точно въвеждаше нов отдел във вече съществуващата й структура. Това ново звено се наричаше „Оперативен отдел“ или ОПО.