Даниел натисна дистанционното и им показа нова снимка — маянски руини някъде в Централна Америка.
— Много учени смятат, че Тулан-Суюа е мит — продължи тя. — И че вероятността да го открием, е колкото да се натъкнем на Атлантида или на самия Едем. В случай че действително е съществувал, според повечето специалисти той лежи под друг обект на маите, както старият Сан Франциско е заровен под съвременния град. Ние, от друга страна, очакваме да намерим великия град тук, в Амазония, на хиляди километри от местата, на които някой би се сетил да търси.
Тя превключи на следващия слайд — полуизтрит камък с релефни знаци, пред който имаше рулетка, играеща ролята на мащаб.
— НИИ се сдоби с този предмет преди няколко месеца, въпреки че е открит по-рано някъде в Амазония.
Ново превключване, нова снимка: камъкът под различен ъгъл. Макартър се вгледа напрегнато в детайлите.
— Както виждате, повърхността на камъка е силно ерозирала и повечето знаци едва се различават — каза Даниел. — Но с помощта на специална компютърна програма за анализ на така наречения микроплътностен релеф успяхме да възстановим някои части и получихме изненадващи резултати.
Следващият слайд показваше същия камък, но този път върху него бяха насложени компютърно генерирани очертания.
— Тези знаци отговарят на единствената известна писмена система — маянските йероглифи. И тези два йероглифа са много известни. Единият е име на човек.
Балам-Кице, един от първите маи. Смята се, че другият, който е само частично реконструиран, означава Венера, зорницата.
Макартър проучи символите, образувани от компютърните очертания. Стилът явно беше маянски, ала камъкът изглеждаше толкова изтъркан, че професорът се питаше как изобщо са успели да извлекат някаква информация. С голи предположения, най-вероятно.
Даниел продължи да разяснява теорията на НИИ.
— В резултат на осеммесечна работа успяхме да се сдобием с още няколко предмета, които вероятно потвърждават съществуването на маянска писмена система в Амазония, но нито един от тях не представлява толкова категорично доказателство, колкото един камък, който не се намира при нас.
Следващото изображение се различаваше от предишните — сканирана стара червеникавокафява гланцова фотография със следа от прегъване в единия ъгъл и кафяви петна по краищата.
На снимката се виждаха двама души и голям правоъгълен камък. Единият мъж беше стъпил върху камъка, със скръстени на гърдите ръце, а другият беше приклекнал до него и сочеше нещо върху лицевата му страна. Приличаха на рибари, позиращи с ценен улов.
— Тази фотография е направена през хиляда деветстотин двайсет и шеста година, по време на първата експедиция на Блекджек Хенри Мартин в Амазония. Той потеглил от Манауш през април и се завърнал чак следващия март, прогонен от джунглата не от индиански племена, диви зверове или рояци хапещи насекоми, а от двумесечни сезонни порои. Както може би знаете, навремето Мартин бил нещо като знаменитост. Богат авантюрист и самозван иманяр, който обикалял света в търсене на редки и ценни неща, за предпочитане достойни за показване по кинопрегледите. Въпреки че нямал специално образование, той документирал пътешествията си донякъде професионално и когато открил този камък, взел размерите му и направил тази снимка.
Даниел превключи следващия слайд.
— С помощта на друг вид компютърно моделиране, базирано на ъглите, под които пада светлината, и плътността на сянката, успяхме да изчистим изображението и особено тази част. — Тя посочи с лазерна показалка и продължи със следващия образ — уголемен детайл от камъка с очертание на нов йероглиф.
Макартър веднага го позна — беше го виждал неведнъж по време на двугодишните си проучвания на Юкатан.
— Седемте пещери — прошепна той. — Седемте оврага.
Даниел се усмихна и замълча за миг с уважение. После погледна към другите.
— Седемте пещери и Седемте оврага са другите имена, с които народът на маите нарича Тулан-Суюа.
Сюзан Бригс разтвори една тетрадка и започна да си записва.
— Не си длъжна да си водиш бележки — каза й Макартър.