— Знам, правя го по свое желание — отвърна студентката.
Той учтиво кимна.
— Според Мартин открили камъка на седемнайсети ноември хиляда деветстотин двайсет и шеста, до голямо възвишение, на километър и половина от брега на малък приток, който обхождали. Точното му местоположение не е известно — единствената географска информация в дневника на Мартин е разстоянието от друго открито от него място, което нарекъл Стената на черепите.
В настъпилата тишина Макартър се озърна към Сюзан. Очите й се бяха разширили и лицето й грееше от интерес. „Браво на момичето“ — помисли си той.
— Записките на Мартин отразяват чувствата му, когато видял стената — продължи Даниел и разгърна оръфан екземпляр от автобиографията на пътешественика: — „Забележителна гледка, внушаваща ред, в този ден след толкова много други в земя на хаос, безредие и природа в нейните безкрайно преплетени форми. Стената е ужасяваща и все пак величествена. Трябва да е направена най-малко от хиляда черепа. Вражески или приятелски, остава неизвестно, понеже бяхме възпрепятствани да я проучим от пеши воини от племето холокуа. Четирима, изправени върху нея, когато пристигнахме. С вдигнати копия и украшения от пера на главата, горди мъже, с поведението на най-знатните римски легионери.“
— Те го приветствали — вдигна поглед от книгата младата жена. — Според Мартин дори твърдели, че пристигането му е предсказано. И го отвели в своето село в джунглата, на няколко дни път от реката. Смятаме, че въз основа на тази информация и с помощта на един местен търговец, който твърди, че е чувал за стената и са го водили близо до нея, можем бързо да я открием — заключи Даниел. — За седмица, най-много две.
„Седмица-две?“ Макартър за малко да се засмее на краткия срок. Зачуди се дали й е ясно колко трудно е да намериш нещо в джунглата. Но пък това щеше да е най-малкият им проблем.
— Всичко това възбуди интереса ми — каза той. — Особено онова, което Мартин очевидно е открил там. Обаче вие ни показахте само зърнисти стари фотографии, самолюбиви писания на един авантюрист и компютърно генерирани хипотези, които, при цялото ми уважение, спокойно може да са и мастилени петна от тест на Роршах. С други думи, виждате каквото ви се иска. Опасявам се, че е нужно нещо повече, за да ме убедите.
— Както и очаквах — кратко, но учтиво отвърна Даниел. — Само че още не съм свършила. — Тя превключи следващия слайд, снимка на четири прозрачни шестостенни кристала. — Това са кристалите на Мартин. Няколко предмета от кварц, които нашият безстрашен пътешественик твърди, че видял по време на ритуал за измолване на дъжд в племето холокуа. Самите кристали не са нищо особено — направени са от обикновен кварц с различни включения. Много особен обаче е един друг предмет, свързан с тях. Предмет, който Мартин нарича „матрицата“.
На екрана се появи нов образ — златен съд с отвори, по един за всеки кристал и още един, който остана без обяснение.
— Ето това е матрицата. Направена е от златно-медна сплав, подобна на днешното осемнайсеткаратово злато. Кристалите от предишната снимка били съхранявани в гнездата на този съд, откъдето идва и името му. Тази връзка силно заинтригувала Мартин, но нашето проучване е насочено към нещо, на което той почти не обърнал внимание.
Тя им показа друга фотография — изображение, издълбано в златото, почти като Брайлово писмо.
— Това е долната страна на матрицата в близък план. Всъщност представлява извънредно подробна звездна карта на нощното небе, гледано от Южното полукълбо. Има аналози в маянски произведения на изкуството от други церемониални центрове.
Макартър се втренчи в снимката. Наистина приличаше на нощно небе. Различи линията на хоризонта и нещо, което определи като Южния кръст. Освен това кадърът беше заснет толкова отблизо, че обхващаше само малка част от долната страна на матрицата.
Преди да успее, я да попита защо, Даниел продължи с презентацията. И вторачен в новия слайд, професорът забрави предишния си въпрос. Този път символите се виждаха ясно, идеално съхранени в некорозиращата повърхност на благородния метал. Нямаше хипотези, нямаше нужда от очертаване и компютърно изчистване. Символите се различаваха лесно на неретушираната снимка и той добре ги познаваше.
— Този йероглиф означава място, наричано от маите Шибалба — поясни Даниел. — Това е техният вариант на Хадес или ада, веднъж описван като обиталище на наказаните, а друг път — като дом на господарите на мрака. Вярвали, че се намира под земята, подобно на Дантевия ад. Даже има един прочут релеф, изобразяващ Шибалба като огледален свят на земята. Обитателите му и господарите на мрака вървят надолу с главата по тавана на своя свят, като краката им са точно под краката на хората, стоящи на земната повърхност.