— Колко далече е стигнал? — въодушеви се отново Мор.
— На осем дни път оттук, разстояние, което ние можем да вземем за четири-пет дни.
Докато партньорът й разглеждаше камъка, Даниел усети нов прилив на енергия. Отглас на възбудата, която беше изпитала, щом за пръв път зърна находката — и нещо ужасно необходимо и на двамата.
— Той знаеше ли какво ти продава? — попита Мор.
— Не точно. Обаче знае откъде е и твърдеше, че наблизо видял много по-голям камък с подобни знаци. Явно е бил прекалено тежък, за да го носят, затова са взели този.
Мъжът прокара пръсти по острите ръбове от задната страна на камъка — останалата част беше сравнително гладка.
— Прясно счупване — отбеляза той. — Дали не е отцепил това парче от по-големия камък?
— Точно това си помислих и аз — отвърна Даниел.
Мор вдигна поглед.
— Какво друго ти каза?
— Един от водачите от племето нури, които наели, им посочил големия камък, докато обикаляли по бреговете на някакъв малък приток. Индианците го приемали за нещо като знак, който бележи границата на прокълната земя. Нататък явно имало страховити неща — сенки, по-тъмни от нощта, племе, което общува с духовете и властва над дивите зверове… и стена от човешки кости.
Този туземен фолклор най-често се свеждаше до чисти измислици, но в случая имаха основание да му вярват, поне колкото да се надяват. Една от малкото особености, посочени в дневника на Блекджек Мартин, беше място, което наричаше Стената на черепите. Ако я откриеха, навярно щяха да проследят и останалата част от пътя му, за да стигнат до източника на донесените от него предмети. А ако успееха…
— Стена от кости — повтори Мор.
Даниел кимна.
— Огромен успех — рече той. — Ако я намериш.
Остави камъка на масата и добави:
— И когато казвам „да я намериш“, имам предвид само теб.
Даниел впери очи в него.
— Какви ги говориш?
— Предстоят промени — поясни Мор. — Гибс ме отзовава във Вашингтон и въпреки всичките ми усилия не успях да го разубедя.
Гибс беше оперативният директор на НИИ. Човекът, който ги прати в Бразилия. Явно проявяваше силен личен интерес към това, което наричаше „Бразилски проект“ — за нещастие изпитваше и силна неприязън към Арнолд Мор. Двамата враждуваха открай време.
— Кажи ми, че се майтапиш — настоя тя.
Мор поклати глава.
— Съжалявам. Аз се прибирам, а ти оставаш. Оттук нататък ти командваш парада. И ще ръководиш групата, когато се съберат всички.
Даниел го гледаше смаяно. Мор беше неин наставник почти от самото й постъпване в НИИ и един от малцината, на които имаше доверие в странния и опасен свят, в който действаше Институтът. Мисълта, че ще се лиши от помощта му насред важна операция, я вбесяваше.
— Защо? — попита тя. — Защо точно сега? Най-после постигнахме напредък.
Мор пое дълбоко дъх и свали очилата.
— Аз съм на шейсет и три — напомни й той. — Прекалено стар съм, за да се мотая из джунглата в търсене на изчезнали градове. Това е работа за младите — и глупавите, бих могъл да добавя, — а ти като че ли се отнасяш поне към една от тия две категории. Сама реши към коя. Пък и на Гибс му е добре известно, че мразя змии, комари и отровни жаби. Предполагам, че просто иска да ми спести всичко това…
— Глупости! — възрази Даниел. — Ти молеше Гибс да ни прати при змиите и жабите още от деня, в който пристигнахме. — Тя се вторачи в него, сякаш за да не му позволи да скрие нещо. Кажи ми истинската причина.
Мор се усмихна престорено.
— Причините са две. Първо, Гибс смята, че си готова, и е прав. Отдавна си готова. Аз просто егоистично ти пречех да се изявиш. И второ, той е разтревожен. Мисли, че се приближаваме, но се бои, че някой друг е още по-близо до целта. Страх го е, че там вече може да има други.
Беше й писнало да слуша за параноята на Гибс. Операцията се провеждаше толкова тайно, че не разполагаха с персонал, имаха оскъден бюджет и използваха нестандартни канали за основна комуникация.
— Невъзможно — заяви Лейдлоу. — Цялата история знаем само ние и той.
— Да — тихо потвърди Мор. — Само ние тримата.