Когато осъзна какво иска да каже партньорът й и какво е намекнал Гибс, лицето й отново я издаде.
— Не искам да слушам. Ако си мисли, че…
— Той не го каза, разбира се, но се чуди — прекъсна я Мор. — Вече не е сигурен в мен. Прекалено много спорим. Пък и смята, че сега ти си по-силната от нас двамата. Млада и амбициозна. Предполага, че си готова на почти всичко, за да изпълниш задачата. От друга страна, аз не съм толкова млад и може би не съм готов да рискувам главата си за нещо, което спокойно може да се окаже въздух под налягане. Страх го е, че може даже да използвам тоя случай, за да не се пенсионирам с някаква мизерна пенсийка. Което определено не може да си позволи.
— Това е абсурдно — продължаваше да упорства Даниел.
— Положението не е чак толкова лошо — възрази партньорът й. — Той има каква примамка да ти подхвърли — примамка, на която аз няма да се хвана. Повишение. Ако изпълниш задачата, ще те направи регионален директор.
Мор замълча за миг и тя извърна поглед, не желаеше да отговори.
— Знам, че не искаш да стане по този начин, но го погледни реално — това е шанс да се докажеш.
— Не, това са пълни глупости — заяви Даниел. — На никого другиго не се налага да прави такова нещо, за да го повишат.
Изражението на Мор стана сериозно, без да изгуби мекотата си.
— Ти си по-млада от другите оперативни работници и си единствената на твоето равнище, която не идва направо от Управлението. И двете са в твой минус. Както и че си близка с мен. С този багаж винаги ще трябва да постигаш повече. Трябва да изпреварваш другите само за да се изравниш с тях.
Тя не искаше да го слуша. Въпреки бързото си издигане в НИИ, продължаваше да се чувства аутсайдер. И как иначе? Гибс ръководеше организацията като частен клуб — едни просто не можеха да се издънят, „момчетата на Гибс“, докато на други се гледаше като на потенциален проблем, хора, лоялни към самата организация, а не лично към нейния директор. Това се отнасяше най-вече за Мор — а по асоциация и за Даниел. Аутсайдери.
— Можеш да избираш — не й остави нито миг за самосъжаление той. — Или изпълни тази задача, или се откажи и се качи на самолета за Щатите, с което ще потвърдиш мнението на Гибс за теб — че те бива за изпълнител, но не и за ръководител.
Тя изскърца със зъби, вбесена от самата мисъл. Вероятността за изпълнението на този проект беше, меко казано, почти нулева и това я обричаше на провал. Не разполагаха с истински бюджет, нямаха подкрепление. Нито пък имаше средно положение. Или щяха да намерят онова, което търсеха, или нямаше. И никакви усилия и обяснения нямаше да направят втория резултат приемлив.
Даниел въздъхна ядосано. И все пак, въпреки че съпътстващите промяната обстоятелства я изпълваха с гняв, не можеше да отрече, че е развълнувана от перспективата най-после да й възложат самостоятелна задача. През последните няколко години с Мор бяха работили почти като равностойни партньори. Макар и не по своя вина, той получаваше лъвския пай от признанието — другите виждаха в нея главно наследница на неговия опит. Едно й беше хубавото на тази почти нулева вероятност — ако някак успееше да изпълни задачата, щеше да докаже на всички, че са грешили, че е нещо повече от добър изпълнител и е сила, с която трябва да се съобразяват.
— Ясно ти е, че няма да се откажа — отвърна младата жена. — Но ти обещавам, че когато се прибера във Вашингтон с онова нещо, ще отида в кабинета на Гибс и ще му го натикам в гърлото.
Мор се усмихна.
— Само се погрижи аз да седя на първия ред.
Той полагаше максимални усилия да играе ролята на добрия войник, ала Даниел усещаше гнева и разочарованието му. Явно се чувстваше ужасно, че го отстраняват. В не много далечно бъдеще предстоеше още по-голяма промяна — принудително пенсиониране. И тогава тя щеше да е неговото завещание. Това още повече засилваше решимостта й да оправдае надеждите му.
Докато Даниел се съсредоточаваше върху предстоящата работа, изражението на Мор отново стана сериозно.
— Трябва да знаеш, че положението стана по-опасно — каза той. — И не само защото ще ръководиш нещата сама. Вече е замесена втора страна, външен играч.
Даниел го слушаше внимателно.
— Тази сутрин изгубихме транспорта си — продължи Мор. — Онзи тип получил друга поръчка. Предложих му по-голяма сума, колкото и да му плащат, но той не искаше да има вземане-даване с нас. Така само за седмица се лишихме и от носачите си, и от транспорта.
Даниел се замисли за хората, които ги бяха напуснали. Поне един от наетите от тях носачи беше нападнат и пребит от бой, а останалите от групата просто бяха изчезнали.