След три часа работа в душния хангар той се съмняваше в способността на вертолета да се издигне във въздуха. Всъщност се удивляваше, че изобщо функционира. Обхождайки с поглед една или друга част на хеликоптера, той се чудеше още колко неща може да закърпи и пак да продължава да лети. Мрачно развеселен от тази мисъл, американецът си каза, че съвсем скоро ще узнае.
Когато понечи да отмести една кутия с инструменти, през отворената врата на хангара се разнесе усилващ се шум от автомобил — равномерно работещ скъп двигател, напълно неуместен в градче като Марежо.
Доволен от всеки повод да излезе на чист въздух, той се запъти към входа, бършейки ръцете си със стар парцал. От отсрещния край на пистата бавно се приближаваше покрит с прах ленд роувър. Това сигурно беше следствие от телефонното обаждане предишната вечер — предложение, което пилотът беше отхвърлил без колебание.
„Значи сега идват да разговаряме лично. Този път сигурно наистина искат нещо.“
Черният джип се насочи към него и спря в края на асфалта. Вратата се отвори. За негова изненада отвътре слезе привлекателна и модерно облечена жена. Тя доста рязко затръшна вратата и закрачи към хангара. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила с рогови рамки. В походката й имаше нещо агресивно, като тигър, търсещ повод за схватка.
Докато жената се приближаваше, Хоукър си помисли за мърлявия си вид — беше покрит с машинно масло, пот и тридневна четина.
— Страхотно — измърмори под нос и влезе вътре. Можеше поне да наплиска лицето си с вода.
Надвесен над мивката, той чу тракането на токчетата й по бетонния под.
— Com licença — рече непознатата на португалски. — Извинете, търся пилот на име Хоукър. Казаха ми, че мога да го намеря тук.
Той спря водата, избърса лицето си с пешкир и се погледна в потъмнялото огледало — нямаше особена промяна. Обърна се и отбеляза:
— Вие говорите португалски.
— А вие — английски — отвърна жената. — Американски английски. Значи трябва да сте Хоукър. — Тя протегна ръка. — Аз съм Даниел Лейдлоу от НИИ — Националния изследователски институт. От Щатите.
Хоукър предпазливо се ръкува с нея.
— От НИИ ли?
— Ние сме държавно финансирана изследователска организация — поясни Лейдлоу. — Занимаваме се с иновационни проекти в сътрудничество с университети и корпорации. Макар че не съм дошла точно затова.
Беше чувал слухове за НИИ и колкото и несигурни да бяха източниците им, в Института имаше нещо повече, отколкото предполагаше кратката й реч.
— Упорити сте, признавам.
— Би трябвало да сте поласкан — усмихна се тя.
— „Поласкан“ не е точната дума — отговори Хоукър, но не успя да се сдържи и също се усмихна. — Отказах на вашия приятел по телефона. Явно не ви е съобщил.
Лейдлоу си свали очилата.
— Напротив, съобщи ми. Но доколкото чух, нашите хора не са имали шанс да ви направят предложение.
Той хвърли пешкира в мивката.
— И имаше защо.
— Вижте, и аз не съм особено очарована, че съм тук — каза новодошлата. — Представата ми за приятно прекарване на следобеда не се изразява в четири часа друсане по черен път. Но идвам отдалече, за да се срещна с вас. Можете поне да ме изслушате. Какво ще ви стане?
Хоукър я зяпна. Тя беше дръзка, привлекателна жена, работеща за съмнителна американска държавна организация, и искаше да му предложи договор, който несъмнено щеше да включва някаква секретна, нелегална или изобщо опасна дейност. И го питаше какво ще му стане?!
И все пак не му се искаше да я отпраща.
— Жадна ли сте? — попита той. — Аз определено съм жаден.
Гостенката му кимна и Хоукър я поведе към едната стена на хангара, където имаше стар хладилник и маса с кана кафе. Извади лед от фризера, постави го в чаша и го заля с черно кафе.
— Това или вода?
Лейдлоу подозрително погледна издрасканата чаша и тъмната течност вътре.
— Предпочитам кафе.
— Смела сте. — Пилотът постави напитката пред нея и си наля вода. — И идвате отдалече — добави, като се настани насреща й. — От Манауш, предполагам, тъй като вашият приятел искаше да ида там. Явно ще ми предложите доходна служба. Добре, разкажете ми за тая работа.
Жената отпи от чашата си и изражението й не се промени. Това го впечатли — кафето беше безбожно горчиво.