— НИИ организира експедиция до далечен район в западна Амазония — започна тя. — Крайната точка още не е определена, но сме съвсем сигурни, че ще е достъпна само по река или по въздух. Търсим пилот и хеликоптер за срок до двайсет седмици, с възможност за работа и през следващия сезон. Ще ви се плаща за пилотирането, познанията ви за района и за всякакви други дейности, за които се договорим.
Хоукър вдигна вежди.
— „За които се договорим“ — повтори той. — Харесва ми как звучи.
— Така си и мислех.
— Какъв е товарът?
— Обичайните хранителни провизии. Персонал от нашия изследователски отдел и неколцина университетски експерти.
Пилотът едва се сдържа да не се изсмее.
— Не звучи зле. Какво премълчавате?
— Нищо съществено.
— Тогава какво правите тук?
Перфектна пауза, добре заучена.
— Не ви разбирам.
Беше сигурен, че го разбира отлично.
— Какво правите чак тук, след като можете да наемете някого в Манауш? Защо сте били толкова път, за да се срещнете с мен? Защо беше онова среднощно обаждане от анонимен мъж?
Обмисленият й отговор прозвуча внушително:
— Имаме интерес да не се афишираме, а тукашните хора невинаги споделят нашето желание. Търсим човек, който няма да задава въпроси и няма да им отговаря, ако са насочени към него. — Тя сви рамене. — Що се отнася до телефонното обаждане… Е, трябваше да се уверим, че наистина сте този, който сте.
Мъжът, който му позвъни предишната нощ, му зададе много въпроси, на които Хоукър предпочете да не отговаря. Това сигурно им стигаше.
Такива обаждания и изобщо такива „разпити“ бяха често явление през последните десет години, особено по време на изгнанието му в Африка след раздялата с ЦРУ. Идваха от бунтовнически елементи, чуждестранни правителства, корпорации и представители на същите онези западни интереси, от които уж беше отлъчен. Когато родината ти те обявява за заплаха, по презумпция си отворен за предложения от всички страни.
Въпросите имаха различна форма — зависи кой ги задаваше. Диктаторите и генералите бяха забавно, макар и смущаващо прями. Агентите на западните правителства бяха далеч по-мъгляви, думите им винаги бяха в областта на хипотетичното. „Ако този индивид изчезне, убийствата в региона може да спрат. Ако този човек попадне в наши ръце… ако тази партия получи тези оръжия… сумата може да бъде преведена на тази банкова сметка.“ Години наред слушаше такива предложения и избираше едно или друго от тях по западноафриканското крайбрежие или в различни части на Азия.
Казваше си, че отхвърля онези, които са очевидно злонамерени, но на места, пропити от лудост, разликата трудно можеше да се долови. Оръжието раждаше оръжие, на мястото на един убит вожд идваха двама нови, в кръвна вражда помежду си, петролният кладенец, който снабдяваше с пари лудия диктатор, осигуряваше работа и препитание на хората в района — морално ли беше да вдигнеш кладенеца във въздуха? Накрая съвсем се обърка, напусна Африка и пристигна в Бразилия, готов да изчезне завинаги. И за известно време изглеждаше, че ще успее, но въпреки това телефонът иззвъня. На някои хора очевидно не им позволяваха да изчезнат.
Хоукър впери поглед в жената. Осъзнаваше, че нейното предложение поне не е хипотетично.
— Имате проблеми с личната си безопасност.
— Анонимни заплахи и взлом в хотела ни. Липсваха някои неща, други бяха унищожени. Нищо ценно, но посланието беше ясно: някой не иска да ходим там.
— Кой?
— Възможностите са много — отвърна тя. — От радикални еколози, според които се каним да унищожим джунглата, до минни и дърводобивни компании, които си мислят, че се опитваме да им попречим да унищожат джунглата. — Лейдлоу замълча за миг. — Но имаме основания да смятаме, че проблемът е по-сериозен.
Пилотът разбра намека: Лейдлоу искаше да каже, че залогът е по-голям, отколкото може да му разкрие. Ала държеше Хоукър да е наясно с този факт. Това го накара да се запита какво знае самата тя. Изглеждаше прекалено млада, за да заема такъв пост и да прави такова предложение. Не, реши той, „млада“ не беше точната дума. По-скоро „ревностна“ или „фанатична“. Сигурно така изглеждаха хората, които вярват в онова, което правят. Не си спомняше.
— И не бива да задавам въпроси? — предположи пилотът.
— Малко са онези, на които мога да отговоря.
Той опита в друга посока — нещо, което гостенката му щеше да може да потвърди, поне донякъде.