Клей Харви
Черен шепот
На сестра ми Ан Тайлър, която изтърпя всички мои капризи, макар понякога едва да издържаше.
Обичам те, скъпа!
Искам да благодаря:
на сина си Кристофър, за горещата му подкрепа, отдавана скромно, но от все сърце;
на доктор Барбара Харви, която неизменно следеше за спазването на уговорените срокове;
на Ръби Хоукс, моята най-запалена читателка, заслужаваща първо място в конкурса „Тъща на годината“ и „Баба на десетилетието“;
на Дейл Хоукс, който се грижеше за достоверността на образите на лошите момчета в романа и почти успя да ме принуди да се вживея пълнокръвно в един от тях;
и както винаги — на Майк Холоуей, който не се умори да ме подкрепя и насърчава;
а също и на стария ми приятел Анди Рийдъл, който винаги намираше време да прочете и да коментира написаното от мен, макар че понякога го очакваха далеч по-важни задачи, като например да окоси моравата си;
на Ед Хъмбърг — отличен следовател, компетентен юрист, ненаситен читател, сърдечен приятел и забележителен критик;
на трогателно преданата Деби Ортис, чието чувство за хумор ми помогна толкова много. Деби нито веднъж не преклони глава пред трудностите, въпреки здравословните си проблеми;
на моите нови и скъпи приятели Синтия и Дон Адамс, без които нямаше да мога да се справя с написването на книгата;
на Дейвид Смит, без чиято помощ тази книга нямаше да бъде завършена;
на госпожа Ема Лейн, с чиято помощ започна всичко, и на Нийл Найрън за безкрайното му търпение.
Бог да ви благослови!
Пролог
— Повтори още веднъж! Защо трябваше да се катеря по това проклето дърво? — провикнах се аз надолу. В случая „надолу“ означаваше цели дванадесет метра.
Някъде от бездната под мен долетя отговорът на Дейв Майкълс. От режещо студения декемврийски вятър гласът му беше предрезгавял.
— Какво ти става? Да не те е страх от височината?
— Не, хич не ме е страх. — Гласът ми обаче прозвуча с една или дори с две октави по-пискливо от нормалното.
— Тогава защо си се вкопчил в онзи клон като подплашена катерица?
— За да не се изтърся на земята.
— Затваряй си устата и режи клоните — подвикна той.
Последвах съвета му. С предпазливо движение измъкнах ловджийския си нож от джоба на анорака и отсякох най-близкия, доста дебел клон, с тайната надежда да уцеля главата на Дейв.
— Хей! — кресна той. — Да не си решил да ме претрепеш!
— Нали си як като бик! От един клон нищо няма да ти стане — виках аз с все сила, за да може той да ме чуе, след което започнах да се спускам по клоните надолу, като внимавах да избягвам по-тънките.
Краката ми най-сетне докоснаха твърдата земя на Северна Каролина. Въздъхнах с облекчение и благодарност. Натоварихме отрязаните клони и тръгнахме да търсим сина ми — Кълън, все още само на пет години и половина — както и дядо му Оди — наскоро навършил седемдесет и три. Преди да навлезем в гората, Дейв и аз бяхме оставили Оди и Кълън да поскитат из поляните и да съберат стръкове бодлива зеленика — задължителен елемент от коледната украса.
Ние, тримата мъже от фамилията Ванс, обожавахме Коледата. Същото можеше да се каже и за Дейв, затова винаги го канехме да се присъедини към нас, когато — преди началото на коледните празници — поемахме към гората. А той за благодарност ми вадеше душата, като ме караше да се катеря по дървета, издигащи стволове толкова нависоко, докъдето стигат само орлите.
Макар че в тези гори нито веднъж не съм виждал орли.
Срещал съм опосуми, но не и орли.
Пренесохме клоните до пикапа и потеглихме към дома, очаровани от боровия мирис и от атмосферата на приятелство, изпълващи свежия студен въздух, подпявайки бодрите, макар и поостарели парчета, като например „Господ бди над веселите джентълмени“.
Но много скоро във въздуха се появи още нещо — усещане за обреченост и ужас.
1.
Тъкмо прибирах снопчето стръкове бяла ружа в дървената кутия на Кълън, когато мъжът изненадващо изплува от мрака, в който тънеше поляната. Едър, но малко тромав, с небрежни движения. Видях само гъстата брада и черните очи, както и високо чело и големи уши — всичко останало бе скрито под черна качулка. Черни адидаски. Черни джинси. Подутината под лявото рамо, подозрително надигаща вълнената му фланела, веднага привлече вниманието ми. Наистина беше дяволски студено, за да се мотае човек наоколо само по фланела, макар и доста дебела. Може би фланелата беше от някаква нова, неизвестна за мен материя, непромокаема и предпазваща от студа. Или пък този странен тип просто не беше зиморничав като мен — макар да носех плътна риза и дебел пуловер върху нея.