Не биваше да се случи нито второто, нито третото. След като приключих с огледа на пораженията, притеглих броунинга в скута си, за да го презаредя, и зачаках, умиращ от глад в храсталака. Защо продавачите на хотдог никога не идват точно когато човек най-много има нужда от тях? Въпреки че се съпротивлявах отчаяно на дрямката, умората ме надви и изпаднах в унес, с глава, клюмнала на гърдите, докато не ме събуди остра болка. Или може би съм чул някъде как наблизо е изпращял настъпен сух клон? Трепнах, надигнах глава и се огледах с разширени от ужас очи.
Нима се започва отново?
Имах нужда някой да ме нашиба с камшик, за да се свестя окончателно, та да бъда напълно боеспособен.
В хладната привечер откъм северната посока се показа силуетът на четвъртия от моите незнайни противници. За щастие, успях да го зърна доста преди да чуя стъпките му. Той напредваше много бавно, много предпазливо, като се оглеждаше на всяка стъпка. Когато неясната фигура попадна в полезрението ми, той беше доста далече, за да разчитам на точно, на смъртоносно точно попадение още с първия изстрел. След секунда той отново се стопи в полумрака или просто поредният храст го закриваше от погледа ми. След което изникваше все по-наблизо, но след дълга, мъчителна пауза, през която аз тръпнех в неизвестност. Ето, вече бе толкова близо, че може би си струваше да рискувам. Беше на петдесет, най-много на петдесет и пет метра. Или може би малко повече. Но при сегашните условия нямаше гаранции, че ще го улуча право в сърцето. Или в главата, което бе още по-трудно.
Реших да го изчакам, за да съм по-сигурен в успешния изход. Но тогава ми хрумна, че така улеснявам и него, като му разкривам позицията си. Ако ме зърне, преди да съм го изненадал с първия изстрел, надали ще мога за в бъдеще да се възползвам от щедростта на службите за социални помощи. Вдигнах броунинга и изпънах ръката си. Оказа се неочаквано натежал. Опитах се да фокусирам погледа си върху прокрадващата се подвижна мишена. Сепнах се от зацапаната картина, която се мержелееше пред зениците ми. Понечих да свия пръста си върху спусъка. Изненадах се от треперенето на китката си. Куршумът излетя с писък, дулото подскочи така силно в ръцете ми, че едва удържах оръжието. Почти в същия момент четвъртият от моите преследвачи се завъртя като пумпал и се просна в храстите.
Или може би само бе залегнал и сега ме дебнеше там, в най-непрогледния гъсталак.
Чаках, с пулсираща рана в бедрото, с разкъсваща болка в китката, с изгарящо рамо, със свит на топка стомах, с клатушкаща се глава. Може би са изтекли само пет минути. Или десет. И ето че той се появи, стъпвайки тромаво, чупейки сухите вейки, без да спазва елементарна предпазливост. Но защо се появи от дясната ми страна? Не го очаквах оттам. Не трябваше да бъде там! Нима бе пропълзял незабелязано толкова много надясно? Изплашен, аз отново започнах да стрелям. Той веднага последва примера ми. Стрелбата е заразителна страст. Никой от нас двамата не улучи, след което аз се претърколих два пъти, изправих се на коляно и отново стрелях. Видях как още първият изстрел го улучи, после и вторият, както и третият. Онзи падна по гръб, без да престава да натиска спусъка, после изрева от болка и в суматохата успя да пусне още един куршум към мен, който изсвистя като стършел край ухото ми, когато за пети път натиснах спусъка и сега той наистина замлъкна, сгърчен в треволяка, облян целия в кръв.
И остана там, напълно неподвижен.
Същото сторих и аз.
— Хей, приятел, тук ли си решил да се излежаваш цял ден? — извика сподавено Дейв.
С мъка надигнах левия си клепач.
— Ако ми харесва, ще си лежа където ми скимне. А ти къде беше, по дяволите?
Той приседна до мен.
— Ами… търсих те.
— И намери ли ме?
— По-голямата част от теб. — Той понечи да огледа раните ми, но аз му избутах ръката.
— Остави ме!
— Добре. Щом така желаеш…
За миг помълча, преди да добави:
— Онези мъртви ли са?
Кимнах, после още веднъж, но спрях, защото клатенето на главата ми причиняваше болка.
— Всичките кучи синове. До един.
— Можеш ли да се изправиш?
— Да се изправя? Дявол да го вземе, мога дори да те бия на тенис.
— Ами да видим тогава — скептично промърмори той.
— Какво да видим?