— Как ще се изправиш на краката си.
— Махай се. Искам да си отдъхна малко.
— После ще имаш много време за отдих. Колко рани получи?
Не му отговорих. Пак започна да ме наляга дрямка. Той ме върна към реалността, като изкрещя под носа ми:
— Питам те колко пъти те улучиха?
— Откъде да знам, по дяволите? — изпелтечих аз. Говоренето ми костваше много усилия. Предпочитах съня.
— Отвори си очите!
— Майната ти… — Но го изрекох много вяло. Всъщност, бе по-скоро шепот.
— Е, сега е по-добре. — Огледа ме внимателно, после поднесе някаква бутилка към устните ми и ме принуди да изпия една-две глътки. Отпих. Голяма грешка. После Дейв притисна нещо към раната на бедрото ми. Аз съм продължил да крещя и да ругая, след което съм изгубил съзнание.
За нещастие, той отново ме свести с помощта на класическия метод — смръкване на амоняк.
— Можеш ли да си фокусираш погледа върху лицето ми?
— Че кой ще иска да се фокусира върху такава грозна мутра?
— Учудващо добре си успял сам да се бинтоваш. Аз само попритурих тук-там по някоя превръзка. Преместих турникета на бедрото ти малко по-нагоре, за да спре кръвоизливът. Засега това ще свърши работа. Но веднага трябва да те завлека в болницата, преди отново да е шурнала кръвта ти. Ако не можеш да ходиш, ще бъда принуден да те нося на ръце.
— Я си гледай работата!
— Правилно — рече Дейв и ме грабна ловко, както го правят единствено пожарникарите.
Закрещях с пълно гърло, дори се опитах да го изритам, но той ме заплаши, че ще ми даде да разбера, ако не кротувам.
Нямах друг изход, освен да последвам съвета му.
43.
— Няма! Няма да остана — заявих аз.
— О, разбира се, че ще останеш! — отсече Хедър.
— Не, не, само това не — продължих да настоявам аз.
— Ще останеш. И то поне докато не отговориш на всичките ми въпроси — уточни сержант Карл Макдъфи.
— За нищо на света! — опънах се аз.
— А какво ще кажеш, ако те арестувам? — озъби ми се Макдъфи.
— По какво обвинение? — кипна Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените щати, и скочи от стола си в ъгъла на стаята. Аз бях настанен в единична болнична стая.
— Е, все ще успея да скалъпя някакво обвинение — благо му отвърна Макдъфи.
В стаята се появи медицинската сестра. Като че ли ние останалите не стигахме за попълване на гъстотата на населението в неголямото помещение. Още от прага ми метна поглед, способен да подплаши дори някой от дяволите в ада. Пристъпи към леглото ми и ме потупа по мястото, за което не е прието да се споменава в благопристойните романи.
— Оставате на лечение при нас — делово се разпореди медицинското лице.
— За нищо на света! — възнегодувах се аз.
— Защо пък не искаш да останеш тук, папа? — намеси се синът ми. Лицето му беше набързо измито, преди да го докарат — също така набързо — от Форт Браг дотук.
— Защото храната тук не струва, синко — осведомих го аз. — Направо е отвратителна.
— Ще останеш. До второ нареждане. Издадено единствено от мен — продължи Макдъфи все същата песен.
— Освен това, компанията тук е по-непоносима дори и от храната — продължих да обяснявам аз на моя наследник, без да откъсвам пламналия си поглед от Макдъфи, чието лице беше по-зачервено и от моето.
— Болничната управа няма право да те задържа срещу твоята воля — подкрепи ме Макелрой, — защото…
— Не го окуражавай! — прекъсна го Хедър.
— Ей сега ще стана и ще си тръгна през ей тази врата — посочих аз, но после потърках с ръка онова място, все още натъртено от обслужването на медицинската сестра. Жената не беше от слабите телом. — Е, може да изчакам още няколко минути.
— Баща ти е пъзльо — подшушна вкиснатият Макдъфи на ухото на сина ми.
— Да, сър — отвърна моето момче, — май един от вас двамата е точно такъв.
Мизансценът се състоеше от:
Всички нас, събрани в моята къща, във всекидневната, с нейните тапети в тоналност, напомняща яйчени черупки, с килим с подобна разцветка, с репродукции от литографии на Вермеер по стените, със старинна фотография в рамка — на нея моята прабаба се усмихваше безгрижно, вероятно защото още не се е била разделила с моминството си — с трикрака масичка в ъгъла (тази масичка е истинска антикварна рядкост) и поставените върху нея статуетка на коледна шейна, отрупана с памучни фъндъци като имитация на сняг (домъкнати отнякъде от Кълън), с втората коледна елха (първата беше в детската стая на горния етаж).