Выбрать главу

— Да.

— Има още нещо, Тайлър. Не ме принуждавай да ти повтарям това, което и двамата знаем много добре. Ако успееш да издебнеш Хектор, ще се справиш с него дори и да си с вързани очи. Знам, че те бива. При това доста. Онези четири трупа в гората са предостатъчно доказателство. Но Диас не е просто добър. Той е магьосник. Ако аз трябваше да го ликвидирам, щях да залегна някъде, със снайпер, и то най-малко на четиристотин метра от него.

— Ще запомня тези мъдри думи.

Тя спря за около десетина секунди.

— По дяволите, за какво ли ти приказвам всичко това, като знам, че ще излезеш лице в лице срещу него!

Този път нищо не й отговорих.

— Е? Така ли ще го направиш?

Отново не последва отговор от моя страна.

— Какво ти стана? Онемя ли? — ядоса се тя.

— Трябва да си разменим с него няколко думи.

— Тогава това ще бъдат последните думи, които ще си разменяш с някого.

— Кой знае…

— Е, добре, скъпи, щом така си решил… Само да не кажеш после, че не съм те предупредила!

— Няма. И не мисли, че не оценявам помощта ти.

— А сега можеш да си погукаш с твоята гълъбица. Нищо чудно да ти е за последен път.

— Този съвет наистина ще го последвам.

Тя се захили, преди да добави:

— Уф, м-да, имаше още нещо. Когато излезеш на терена, гледай да стоварваш тежестта на здравия си крак.

— Благодаря, докторе. И преди съм бил раняван. Впрочем, там, в училището, ти също беше ранена. Но това май не ти попречи по-късно да нахлуеш в моята къща.

— Беше само драскотина. От онези, за които не си струва да хабиш антибиотика. Ти какво си въобразяваш? Че само ти можеш да излезеш на лов, преди още да са зараснали раните ти от предишната престрелка?

— Съжалявам, Илоиз. Не исках да те засегна.

Тя пак се изкикоти, но бързо млъкна.

— Тайлър? — попита след продължителна пауза.

— Да?

— Съсредоточи всичкото си внимание единствено върху Хектор. Не му оставяй никакъв шанс, не се увличай в ненужни разговори. Просто го гръмни.

— Ще го гръмна.

— И повече да не съм чула от теб името Илоиз!

След което прекъсна връзката.

45.

Преди да започна да си гукам с гълъбицата, трябваше да свърша една работа с лейтенант Джон Т. Фанър и неговия невъзпитан подчинен — сержант Макдъфи. По простата причина, че тези двамата в момента бяха пред прага на къщата ми. Така че, въпреки късния час, бе невъзможно да не ги поканя в същата тази къща. Отидохме в трапезарията, защото всекидневната беше доста гъсто населена. Щом се настанихме на столовете около масата, Фанър веднага взе думата:

— Успяхме да разпознаем онези четиримата. Говоря за труповете, с които, хм… да кажем, че благодарение на теб, бяха попълнени запасите на моргата към отдела за съдебна медицина.

— Какво означава това „хм… да кажем, че…“.

— Искаше да каже, че ние все още не сме напълно уверени, че ти си свършил сам цялата тази работа — излая Макдъфи.

Обърнах се към лейтенанта:

— Той сериозно ли говори? Това ли имаше предвид?

Фанър смутено се изкашля.

— Добре. Повече не искам да те слушам! — Ядосано се надигнах от стола и размахах ръце, въпреки болката в рамото. — Признавам, че съм подмамил четирима въоръжени мъже в безлюдна местност, причакал съм ги в засада, след което съм им видял сметката. И всичко това съм извършил съвсем сам, без ничия подбуда. Или съучастничество. А сега можете да ми щракнете белезниците. Обещавам да кротувам.

— Седни си на задника! — излая Макдъфи.

Но аз се разкрещях, без да помръдна тази част от анатомията си:

— В моя дом няма ти да ми казваш кога да си сядам на задника, ясно ли е! Ако искаш да си придаваш важност, защо не ме арестуваш? Но ако нямаш заповед да ме тикнеш зад решетките, престани да джафкаш!

Макдъфи скочи на крака и пристъпи към мен, готов да започне размяна на юмручни удари.

Същото сторих и аз.

Джон Т. Фанър най-сетне реши да се намеси.

— Макдъфи! — кресна той.