— Бодър, като пролетен минзухар. А ти? И при мен всичко е наред.
— Липсвам ли ти?
— Иска ли питане? — Той се засмя. — И ти ми липсваш. А сега сериозно. Какво мога да сторя за теб, момко?
— Изглежда, в петата ми се е забил още един босненски трън.
— Какво!
— Нали знаеш, че предчувствията ми никога не са ме подвеждали? — През следващите три минути му докладвах за моя разговор с едрия мюсюлманин.
— Значи затова било всичко… — Последва дълга пауза. Полковникът очевидно обмисляше новата ситуация.
— Какво всичко?
— Баща ти ми се обади. Но и досега не мога да проумея как е успял да се добере до номера на телефона ми в базата.
— Много просто. Преди месеци го записах в моя органайзер.
— Не очаквах от теб подобно лекомислие.
— Какво е искал да узнае баща ми от теб?
— Заяви ми, че искал да разбере как може да се добере до Ферон Саймънс.
Това беше едно от онези имена, за които се молех никога повече да не чувам.
— И ти какво му рече?
— Дадох му името на онзи рибарски магазин, който е по пътя към Лейк Бранд Роуд. Защо?
— По дяволите! — ядосано процедих аз.
— Какво ти става? — незабавно реагира Хедър, разположила се на съседната седалка.
— Какво става с теб? — долетя от сто и петдесет километра и разтревоженият глас на Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените щати.
— По-късно ще ти обясня — приглушено избъбрих аз в миниатюрната мембрана на клетъчния телефон. — Нужни са ми и двете ми ръце, за да не блъсна колата в някой стълб. — След тези думи прекъснах връзката.
— За какво си говориш с този загадъчен полковник? — попита Хедър.
Аз й разказах накратко за неочакваната поява на мюсюлманите на сцената и за тяхното желание да им помогна при издирването на изчезналото им съкровище. Накрая споменах и за твърдото намерение на баща ми лично той да се погрижи за възстановяването на финансовото благополучие на злополучните балканци.
— Но не съм го карал да звъни на Макелрой, нито пък съм му говорил за Ферон Саймънс.
— Тогава защо баща ти е решил да открие следите на този тип… как му беше името… А, да, Ферон Саймънс?
— Защото навремето Ферон работеше за Резович като момче за всякакви поръчки. Доколкото си спомням, за пръв път пътищата ни се пресякоха, когато се отбих в магазина за рибарски принадлежности край Лейк Бранд.
— Нима допускаш, че може да има връзка между изчезналите пари на мюсюлманите и Ферон Саймънс?
— Очевидно има нещо мътно около него.
Тя се замисли за миг.
— Значи признаваш, че баща ти може да се окаже прав, като е решил да се добере до този Ферон?
— В това все още не мога да съм сигурен, но имам мрачното предчувствие, че баща ми ще загази здравата, след като е хукнал на своя глава по следите на Ферон Саймънс.
Докато форсирах бясно двигателя и още по-бясно удрях спирачките, лавирайки трескаво наляво и надясно и вбесявайки шофьорите около мен, Хедър успя да издебне един малко по-спокоен миг, за да ми зададе следващия си въпрос, който най-малко очаквах в момента:
— Впрочем, откъде познаваш полковник Макелрой?
— Срещнахме се в Корея през 1974 година.
— И какво ви свързва?
— В началото нищо. Но после го назначиха за проверяващ офицер на нашата група.
Тя ме изгледа с недоумение.
— Какво означава „проверяващ офицер“?
Аз настъпих още по-яко педала за газта и вложих цялото си шофьорско умение, но за да съчиня нещо правдоподобно, което да удовлетвори любопитството й, се наложи да впрегна цялото си въображение. Защото нямах право да й разкривам истината.
— Ще ми отговориш ли на въпроса?
— Означава точно това, което се подразбира от това наименование.
Тя нацупи долната си устна — толкова прелестна, когато не правеше гримаси.
— Хм… Звучи ми като куче пазач или нещо подобно.
„Не е далече от истината“, помислих си аз, а на глас казах само:
— Наистина, по-точно не може да се каже.
— Защо пък да не може?
— Защото е засекретено.
— Какво е засекретено?
— Това, с което се занимавахме тогава в Корея.
— Искаш да кажеш, че още е засекретено това, с което сте се занимавали в Корея преди две десетилетия.
Кимнах, защото точно в момента бях много зает, за да поддържам сносен разговор. Имах само три секунди, за да избегна сблъсъка с пощенска кола, паркирана напряко на платното. Пощаджиите никога не се затрудняваха да обременяват мозъците си с въпроса какви неудобства ще причинят на останалите състезатели в надпреварата, скромно наричана улично движение, като спират тромавите си камионетки най-безразборно, където им попадне.