Двама от наркотрафикантите — единствените, които не бяха мексиканци — досега стояха вцепенени, като хипнотизирани, но щом станаха свидетели на участта на Лисугера — каквато явно очакваше и тях — веднага се присъединиха към всеобщото веселие. Но първо трябваше да се доберат до някакво прикритие. Ала Карл очевидно бе предугадил този иначе напълно разумен ход от тяхна страна, защото се надигна от канавката — с белезите по лицето си, също като Лазар от гроба. Явно беше намерил ново оръжие, след като го бях лишил от онзи „Фромер“, защото сега държеше доста по-тежък револвер. Първо улучи Луничавия някъде в ребрата, после в ръката и след това в коляното. Последният изстрел го настигна в гръб, точно между лопатките. И всичко това за две-три секунди. Колкото за два удара на сърцето. Порядъчно надупченият наркотрафикант политна назад към кадилака, за миг се хвана за антената, но веднага след това рухна в прахта.
Междувременно апаратчикът — специалистът по сложните апаратури — измъкна от колана си пистолет с блестящо дуло и се опита да отблъсне атаката на Карл. Напразно усилие, защото изстрелите му само разкопаха торфа отвъд пътя, докато Карл довършваше Луничавия. Едва след като приключи с него, чевръстият Карл имаше възможност да обърне внимание на нововъзникналата заплаха. Пусна четири бързи изстрела към апаратчика, с възхитителна скорост и самообладание. Само един от четирите обаче достига целта, но от повече нямаше нужда. Останал без адамова ябълка, апаратчикът се сгърчи като танцьор, готвещ се за отскок, но след това само изохка, изхъхри нещо и протегна треперещи ръце към шията си, като в предсмъртна молитва.
Брадатият сънародник на Карл също изскочи от канавката и веднага насочи дългото дуло на своя револвер към Хектор, който не помръдна нито на милиметър докато траеше вихрената касапница — всичко на всичко около десет секунди.
В това време с трескави движения Дейв успя да зареди втори пълнител и също взе Диас на прицел. Карл измъкна изпразнения пълнител, смени го с нов, издърпа затвора — чу се късото, но зловещо: клак! — и се приближи към четирите паднали тела, за да провери дали някой още диша. Опипа четирите сънни артерии, но никъде не откри пулс. Той поклати глава към брадатия босненец — веднъж, още веднъж, трети път, четвърти път — мълчалив знак, че сега на жертвите ще е нужен само патолог от екипа по съдебна медицина.
Но Диас не откъсваше поглед от мен.
Усещах омразата, стаена в този поглед. И яростта. И желанието за мъст. И безсилието.
„Още сега трябва да приключа с него — казах си аз. — Хайде, какво още чакаш?“
Преди Дейв да се доближи до мен и да отпусне ръка на рамото ми, за да се опита да ме спре — за кой ли път — да не се впускам в безразсъдни авантюри, аз се втурнах към Хектор Диас, стискайки револвера в десния и пистолета в левия джоб на камуфлажното яке, за да се изправя лице в лице с мрачния мексиканец. Срещата, която очаквах толкова отдавна.
— Не! Не се намесвай! — извиках аз на Дейв.
— Но защо?
— Така. Нито ти, нито останалите!
Той се отдалечи, за да изпълни нареждането ми. Между мен и Хектор останаха около три, най-много четири метра. Оръжието му висеше в кобура отстрани на дясното бедро. Лъхна ме миризма на пот и още нещо — така и не разбрах на какво миришеше кожата му, но беше много неприятно и отблъскващо. Зъбите му бяха редки или изпопадали. Дори и от това разстояние долових зловонния му дъх.
— Ти и този тук — посочи той с кимване към тялото на Ралф Гонзалес — добре ме изиграхте. Но ще ти видя сметката. Рано или късно.
— Лорънс Гудал се яви в съня ми. Помоли ме да ти предам поздравите му — изръмжах аз.
За миг той се облещи, но после веднага схвана за какво намеквах. Щракна презрително с дебелия си среден пръст и с още по-дебелия си палец на лявата ръка.
— Онзи боклук ли? Та аз го гръмнах за секунда!
Хектор беше зашеметяващо бърз — още не бе довършил последната дума, а револверът му вече се насочваше към гърдите ми. Преди да успея да реагирам и да насоча дулото на пистолета в дясната ми ръка, за да го застрелям през джоба на якето. Знаех, че този опит няма да успее, защото вече бях безнадеждно закъснял, но все пак реших да опитам. Само трябваше да приклекна, за да профучи първият му куршум над главата ми. Внезапно от раната, зейнала насред челюстта му, бликна кръв и се разхвърчаха парченца от натрошени зъби. Парче от кучешкия му зъб стигна чак до лицето ми и ме одраска по бузата. Масивната му фигура се вцепени за секунда, после се олюля, но той успя, въпреки страхотната рана, да натисне спусъка. Но не ме улучи. От толкова късо разстояние бумтежът на неговия магнум едва не ме оглуши — в същия миг, в който стрелях през джоба на якето. Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Пръстът ме заболя от натискане, от впиването в стоманата на спусъка. И петте куршума се забиха в огромния му гръден кош, за да разкъсат кожата му, сетне мазнината му, и тъканите под нея, за да натрошат ребрата му, да пронижат дробовете му, преди да се забият в сърцето и да го запратят по гръб в крайпътната кал.