— Тези джентълмени — посочих аз към сгърчените тела на земята, — съвсем внезапно започнаха да стрелят по мен и по моя спътник.
— Да, сър, разбирам. А защо, според вас, им е хрумнала тази странна идея?
— Представа си нямам.
Той посочи с леко кимване към страничния джоб на якето ми, съдрано от нечий куршум, и сбърчи вежди. От веждите му ухаеше на някакъв парфюм.
— Какво се е случило на вашия джоб?
— Както виждате, поне един от куршумите едва не ме засегна.
Той сви скептично вежди.
— А какво правехте в тази пустош вие двамата?
— Развеждахме някакви чужденци. Те имаха намерение да купят някой от парцелите наоколо.
Той се огледа.
— Никъде не се вижда табела с надпис, че се продава земя или недвижима собственост.
— Така ли? И вие ли не виждате? Точно заради това моите хора тъкмо ме бяха помолили да поема по обратния път към града, когато тези типове изскочиха изневиделица и започнаха да гърмят по нас.
Отново сви първо лявата си вежда, а след това и дясната. Страхотен номер. Жалко, че не го владея.
— И вие все още не разполагате с някакво смислено обяснение за тази странна постъпка?
— Не.
— А къде са сега тези чужденци?
— Веднага офейкаха.
Този път сви и двете вежди едновременно. Това вече и аз го мога.
— И откъде бяха те?
— Кои? Чужденците ли?
— Именно, сър.
— Ами от някаква си Босна. Така и не запомних шантавите им имена.
Той записваше усърдно в бележника си.
— А как се запознахте с тях? — „Скръц, скръц“, скрибуцаше златният писец на писалката му.
— Един от бившите ми съдружници се запознал с тях и му хрумнало да ме препоръча.
Той спря да записва.
— Докога ще дрънкаш врели-некипели?
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че няма да търпя повече да ме разиграваш!
Разбрах, че скоро ще се наложи да приключим с любезната беседа, затова побързах да сменя темата:
— Няма ли да се разпоредите да откарат моя приятел в болницата?
— След малко. Още не съм свършил. — „Скръц, скръц.“
— Но раната му кърви! Не може да се разтакавате!
Отново се разнесе досадното скрибуцане.
Ядосах се и сграбчих писалката от ръката му. Тъкмо се чудеше как да реагира, когато пристигна Джон Т. Фанър. Подхвърлих писалката на онова конте и се запътих към седана на лейтенанта, за да му поднеса почитанията си.
— Защо е скъсан джобът на сакото ти? — започна Фанър, без да губи време за шаблонни поздрави.
— Нападнаха ме някакви насекоми.
— Искаш да кажеш молци?
Дейв недоволно изсумтя.
Но Фанър се ухили.
— Думите, които ще си разменим през следващите няколко минути, няма да влязат в протокола. Но ако се стигне до опити да бъда обвинен в нарушаване на процедурата, ще заявя, че вие двамата лъжете, и то най-нахално.
Веднага кимнах, за да го уверя, че се включвам в играта.
— А сега ми разкажи всичко.
Така и сторих. Ако не всичко, то му разказах поне повечето.
— И така, излиза, че този тук е истинският Хектор Диас — рече Фанър.
— Ще чакам резултатите от дактилоскопичната експертиза. Което е ваша грижа, лейтенант — предпазливо допълних аз. Горчивият опит учи човека.
Дейв отново засумтя, но този път с болезнена нотка.
— Как е кракът? — наведох се аз към него.
— Още си е тук. — Той се опита да охлаби турникета.
— По пътя ни има една болница — обади се Фанър.
— По магистралата откъм Балтимор?
— Твоите мюсюлмански приятели имат ли пръст в тази история?
— Че те свършиха повечето от черната работа. По-специално единият от тях, един пъпчив тип, казва се Карл, е вълшебен стрелец. Именно той повали онези двамата само за три секунди.
— А кой очисти този тук? — Фанър посочи към третия труп.
— Длъжен съм да призная, че беше мое дело — заговори Дейв, но веднага лицето му се сгърчи от болезнена гримаса, защото се опитваше отново да стегне турникета.
Фанър ме изгледа с нескрито порицание. Напоследък все по-често ми се случва да понасям подобни погледи.
— Ами Гонзалес?
— Той пръв отлетя в рая. Благодарение на своя приятел Диас.